Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Да, да, добър е. — Малките очички се впиха в лицето на Джони. — И вие сте италианец като мен, нали?

— Майка ми беше италианка. Старецът ни беше швед. — Той погледна Фрида, която кимна.

— Прилича на майка си, а?

— Това си личи.

— Аха. — Последва пауза. — Дълго ли ще останете?

— Много е хубаво тук. Не бързам да се върна на работа. — Джони се насили да се засмее. — В писмата си Фрида постоянно пишеше за това място, но нямах представа, че е толкова хубаво.

— Ловите ли риба?

— Обичам да ловя. Вчера хванах четирипаундово сефте… един костур.

Салвадоре грейна.

— Значи сте рибар.

— Може ли да получа два фунта бекон и дузина яйца? — прекъсна ги Фрида.

— Момент.

Салвадоре забърза към другия щанд. Джони и Фрида размениха погледи. Не казаха нищо.

След десет минути и още малко приказки те пресякоха кея към пристанището.

Салвадоре се загледа подире им, докато се отдалечаваха. Добродушното изражение на тлъстото му лице бавно избледня и малките му очички станаха като стъклени топчета.

Бръкна под тезгяха и измъкна вчерашния „Флорида Таймс“. Бързо прелисти страниците, докато намери обявата.

„Виждали ли сте този човек?“

Известно време втренчено гледа снимката, след това измъкна молива иззад ухото си и грижливо нарисува брада. Отново разгледа фотографията, отиде в телефонната кабина, пусна монета и избра номер.

Отговори ръмжащ глас.

— Бруно. Литъл Крийк — рече Салвадоре. — За онзи тип Джони Бианда. Тук има един новодошъл, който се казва Джони и прилича на него.

— Какъв тип?

Салвадоре разказа.

— Ако тя твърди, че й е доведен брат, защо, по дяволите, да не може да е доведен брат?

— Тая кукличка не си го получава от мъжа си. Обзалагам се, че ще каже каквото и да е, само и само да си го вземе от някого, а се вижда, че тоя тип върши това.

— Добре. Ще пратя някого да погледне. Имаме стотици за проверяване, дявол ги взел, но ще пратя някого.

— Кога?

— Откъде да знам? Когато се освободи човек.

— Ако е той, ще получа ли наградата?

— Ако е той — и линията прекъсна.

Шумът от мотора правеше разговора в лодката невъзможен. Джони седеше на носа и мислеше усилено. Собственикът на магазина беше предизвикал у него усещане за опасност. Трябваше да се обади на Сами, но сега разбра какъв риск бе поел. Мафиоти имаше навсякъде. И така, те наблюдаваха боксовете на автогарата „Грейхаунд“! Седнал на носа на лодката, той чувстваше бриза по лицето си. Загледан в носа, който пореше гладката водна повърхност, почувства как мрежата около него се затяга.

Завърза моторницата и последва Фрида на палубата на голямата лодка, като се отпусна в един от бамбуковите столове.

— Е?

Тя стоеше до него и той погледна в ярките й сини очи.

— Наблюдават боксовете.

Разочарованието в очите й го обезпокои. Алчна е за пари, помисли си. Тя седна до него.

— Какво ще правим тогава?

— Точно така… Какво ще правим? — Замисли се, загледан над езерото. — Когато планирах тази кражба, бебче, си казах, че ще трябва да бъда търпелив. Казах си, че няма да е безопасно да харча парите поне две-три години.

Тя се стегна.

— Две години ли?

— Докато парите са в бокса, е безопасно. Опитай да ги вземеш и ние с теб ще бъдем мъртви, а парите ще се върнат при Масино. Рано или късно ще му писне да държи под око боксовете. Може да продължи месец… даже шест месеца, но имам връзката в Ийст Сити. Човекът ще ми каже, когато температурата спадне, а дотогава ще трябва да чакаме.

— Не мислиш да стоиш тук шест месеца, нали?

— Не… Ще трябва да си намеря работа. Опитен съм с лодките. Ще отида в Тампа… Все ще намеря нещо.

— А аз какво ще правя? — Твърдата нотка в гласа й го накара да я погледне. Беше втренчила в него искрящите си очи.

— Имам малко пари. Ще ни бъде трудно, но ако искаш да дойдеш, ще се радвам да бъдеш с мен.

— Колко пари си отмъкнал от онзи човек, Джони? Не си ми казал.

Той и не възнамеряваше да й каже.

— Около петдесет хиляди — отговори.

— Рискуваш живота си за петдесет хиляди?

— Точно така. Искам да имам лодка. Мога да си я купя с тези пари.

Тя го гледаше втренчено и той знаеше, че не му вярва.

— Повече са, нали? Нямаш ми доверие.

— Не знам. Нямах време да ги преброя. Мисля, че са около петдесет хиляди, но може и да са повече…, а може да са по-малко.

Тя седеше неподвижно и мислеше.

Той я наблюдаваше, после рече спокойно:

— Питаш се дали десет хиляди на ръка няма да е по-добре, отколкото петдесет хиляди някъде си, нали?