Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Десет хиляди долара! Ех, каква работа биха ми свършили! — Заобиколи и седна до него.

Той я наблюдаваше, докато четеше текста, и мигновено разбра, когато стигна до фаталния ред: Известен със силната си привързаност към медальон на свети Христофор. Видя, че се вцепени, вторачи се в снимката, след това го погледна.

— Това ти ли си? — попита тя и посочи снимката.

Джони се поколеба, след това каза пресипнало:

— Да.

— Загубил ли си паметта си?

Той поклати отрицателно глава.

— Кои са тези хора… Дайсън и Дайсън?

Езикът му облиза пресъхналите устни.

— Хора на мафията — отвърна, като я наблюдаваше.

Очите й се разшириха.

— Мафията?

— Точно така.

Тя остави вестника.

— Не разбирам.

Видя я, че е стресната, но не чак толкова, че да й пресекне любопитството.

— Не ти и трябва да разбираш.

— Ти мафиот ли си?

— Не.

— Тогава защо предлагат толкова много пари?

— Искат да ме намерят и да ме убият — отвърна Джони спокойно.

Тя подскочи.

— Да те убият ли? Защо?

— Сторих им нещо лошо.

Тя го гледа втренчено известно време, след това откъсна страницата с обявата и му я подаде.

— По-добре ще е да я изгориш, нали? Десет хиляди долара са много пари. Ако Ед види това, може да се изкуши. Достатъчно е едно обаждане, нали така?

— Искаш да кажеш, че ти няма да се изкушиш?

— Мислиш ли, че бих се изкушила?

Той безпомощно сви рамене.

— Както сама каза, това са много пари. А на теб ти трябват. Не знам.

Тя стана.

— Отивам да поплувам.

— Почакай… Искам да разбереш. Аз…

Тя беше съблякла вече ризата си, изхлузи тесния си панталон и бикините и се гмурна в езерото.

Джони запали парчето вестник, след това, докато все още гореше, го хвърли във водата. Откри, че трепери. Седеше, гледаше полюшващата се над водата глава и виждаше как се отдалечава все повече и повече. Можеше ли да й се довери? През нощта нямаше ли да започне да мисли какво биха означавали за нея тези пари? Достатъчно е едно обаждане, нали така? Може утре да отиде до селото. Няма да разбере дали се е обадила или не, докато Тони, Ърни и останалите от бандата не пристигнат. Той избърса потта от лицето си. По-добре да се махне. Да си събере нещата и да изчезне. Но не помръдна. Стана му ясно, че тази жена означава за него нещо повече от всички жени, които беше срещал досега.

Да допусне, че й се довери. Да допусне, че остане. Ами Скот? Рано или късно щеше да види обявата, само че той не знаеше нищо за медальона. Именно медальонът подсети Фрида. Беше сигурен в това. Медальонът го беше издал. Защо Скот да го свърже с обявата? Снимката беше отпреди двадесет години.

С треперещи пръсти той откачи верижката от шията си и се вторачи в медальона върху дланта си.

Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи. Замисли се за майка си: бедна, проста, суеверна селянка. По дяволите! На два пъти медальонът му беше докарвал големи неприятности! Ако не беше той, нямаше сега да се крие. Ако не беше той, Фрида нямаше да се досети кой е всъщност.

Той се изправи.

В далечината виждаше плуващата Фрида. Слънцето беше започнало да се скрива зад боровете.

Като вдигна ръка, той захвърли медальона и верижката с всичка сила в настъпващия здрач.

Видя малкия кръг и чу лекия плясък, когато медальонът падна във водата.

Свършено е! Не можеше да го предаде отново!

Той седеше на палубата, когато тя излезе от езерото, а водата се стичаше по златистото й тяло. Взе дрехите си и мина покрай него към всекидневната.

Боровата горичка бе обрамчена от огненото сияние на залеза. След около час Скот щеше да се върне.

Докато тя плуваше, Джони беше мислил за нея. Бе стигнал до заключението, че това е жената за него. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство. Рече си, че се е побъркал. Какво знаеше за нея, освен че имаше нещо в тези сини очи, което му подсказваше, че може да й се довери?

Искаш да кажеш, че няма да се изкушиш?

Мислиш ли, че бих могла?

И този поглед, тази изненада, а после и мярналата се болка — тя бе смъкнала дрехите си и бе отплувала далече от него.

Не бяха действия на предател. Положително, ако имаше намерение да го предаде, нямаше да се държи така.

И тогава тя дойде до него, вече облечена, и седна. Погледна го сериозно.

— Мисля, че е по-добре да поговорим, Джони — рече. — Смяташ ли, че докато си тук, Ед и аз ще сме в опасност?

Той се поколеба, след това кимна.

— Да. — Замълча, после продължи: — Ще накарам Ед утре да ме закара в Ричвил и ме забравете. Така е най-добре.