Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Взе въдицата на Скот и излезе на палубата. Прекара следващия час в опити да улови риба, но нямаше късмет. И все пак беше много успокояващо да седи на слънце с въдица в ръка, да си мисли за всичките онези пари, скрити в бокса за оставен багаж. Ако можеше да остане тук около седмица, после щеше да е безопасно да се върне и да вземе парите, реши той. Положително след шест седмици суматохата щеше да се е уталожила. След около седмица ще отиде със Скот в Ричвил и оттам ще се обади на Сами, за да разбере какво става.

Два часа бяха изтекли в мисли за мига, когато щеше да си купи лодката, и ето че чу пърпоренето на завръщащата се моторница и видя под сияещото слънце Фрида зад манивелата. Той й махна и тя му отвърна. След десет минути се изкачи на палубата, а Джони се зае да привърже моторницата. — Тук нищо няма да уловиш — рече тя, като видя въдицата. — Ако искаш риба, вземи моторницата. — Тя носеше пълна пазарска чанта. — Обедът ще е след два часа. Вземи лодката и виж дали ще можеш да хванеш нещо за вечеря.

Джони си беше свалил ризата и тя неочаквано се загледа в косматите му гърди и посочи:

— Какво е това?

Пръстът й сочеше медальона.

— Моят талисман — усмихна се той. — Свети Христофор. Даде ми го майка ми. Знаеш ли какво каза, преди да умре? Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи.

— Ти си италианец, нали?

— Да, но съм роден във Флорида.

— Добре тогава, гледай да не го изгубиш. — Тя отнесе чантата в кухнята.

Като взе въдицата и останалите принадлежности, той скочи в лодката и запали мотора. Беше хубаво отново да е в лодка и когато след четири часа донесе четирифунтов костур, реши, че не е прекарвал по-хубава сутрин от детството си насам.

Чувстваше се невероятно горд от себе си, когато внесе костура в кухнята и забеляза изненадата на Фрида.

— Ама ти си бил рибар! — възкликна тя. — Остави го тук. Ще се заема с него.

— Аз го изкормих… Ловях риба като дете — нямаше кой знае какво друго за ядене. Тук мирише хубаво.

— Ед получава безплатен обяд в Ричвил. Помислих си, че мога да похарча малко от твоите пари. — Тя го погледна. — Задушено говеждо. Искаш ли да ми платиш малко от наема? Похарчих всичко, което имах.

— Разбира се. — Той влезе в стаята си, отключи куфара и измъкна две десетдоларови банкноти. След това се върна и й ги подаде.

— Благодаря. — Тя сложи парите в овехтяло малко портмоне. — Можем да обядваме.

Докато ядяха, попита:

— Какво смяташ да правиш? Просто да седиш тук?

— За никъде не бързам. Взел съм си отпуска и това ме урежда напълно.

— Лесно е човек да ти достави удоволствие. — Горчивата нотка в гласа й го накара да й хвърли бърз поглед.

— Аха, мога да се сетя, че след време става монотонно. Ед ми разказа за тоя скариден договор.

— Той е побъркан! — Тя пъхна парче месо в устата си. — В момента, в който се добера до някакви пари, си тръгвам! Божичко! Втръсна ми да живея така, но нямаме пари.

— Трудно е. Той май работи като роб. Съжалявам.

— Работи здраво, но така се самозалъгва! От него никога нищо няма да излезе. Има неудачници, които работят до смърт, робски, и никога нищо не постигат… Той е един от тях. — Ярките сини очи срещнаха неговите. — Ти какво работиш?

— Събирах наеми. Писна ми, разпродадох всичко и когато свърша парите, ще си потърся работа на някоя лодка. Луд съм по лодките.

— Лодка? — Тя направи гримаса. — Как ще изкарваш хляба си с лодка? Ще ловиш риба? Ти на това живот ли му викаш?

— Не ме е грижа за печалбата. Само искам да съм на лодка.

Тя остави ножа и вилицата.

— Значи амбиция.

— А ти? Ако имаше достатъчно пари да се махнеш оттук, какво щеше да правиш?

— Щях да живея! На двадесет и шест години съм. Знам, че мъжете си падат по мен. — Тя го погледна право в очите. — И ти си падаш по мен, нали?

— Какво общо има това с въпроса?

— Ако можех да отида в Маями, щях да намеря някой мъж и да изстискам от него и последния долар за услугите, които ще му предложа. Знаеш ли какво? Мислех си, че това е страната на златните възможности, когато пристигнах тук преди три години. Ама че наивна съм била! Прекарах два месеца в Ню Йорк в една туристическа агенция, като изпращах стари мухльовци в Швеция. Боже, каква досада беше! След това ми се удаде да се прехвърля в Джексънвил: все същата позната скука. Един ден… Моят черен ден… Беше ми дошло до гуша и тогава се случи да налетя на Ед, пълен с планове как ще върти транспортен бизнес, собственик на камион. След година щял да притежава два камиона, след четири — цял парк… Щял да тъне в пари! Така че се омъжих за него! Е, добре, търсех си го и си го получих! Дойдохме тук. „Дай ми година време — каза той — и ще видиш. Ще се поизмъчим една година, но след това ще имаме втори камион.“ Това беше преди две години! А колко го бива като мъж! С такъв мъж да трябва да живееш! — Тя погледна Джони право в очите. — Лепнат ли си за него?