— Време е за вечеря — съобщи той с кисела усмивка. — Всички тук ловят риба за вечеря и за проклетия обяд — също. Чудя се дали Фрида е хванала нещо.
Като отминаха групата къщурки, караха около миля през джунглата, след това внезапно излязоха на открито и Джони зърна овехтяла дълга закрита лодка с двадесетфутов очукан кей, който я свързваше с брега.
— Живеем тук от две години — рече Скот, като вкара камиона под навес, покрит с раздърпан бамбук. — Взех я на безценица. Наложи се да я пооправя, но сега не е толкова лоша. Дълго ли смяташ да останеш?
Джони се обърна и изгледа Скот.
— Това не зависи ли от мнението на жена ти? Тя може да не иска чужд човек да се мотае наоколо.
Скот присви рамене.
— Не трябва да се безпокоиш за Фрида. И тя си пада по парите като мен. Аз ще се възползвам от тридесет и петте долара седмично, а тя — от твоята компания. Не й е много весело да стои тук сама по цял ден.
Джони продължаваше да гледа право в Скот.
— Почакай… Има ли й нещо на жена ти? Да не е саката или от тоя род?
— Не… Какво искаш да кажеш?
— Хайде, Скот — настоя Джони нетърпеливо. — Бъди по-умен! За какво ще й е на жена ти мъж тук… Доста е уединено. Това не те ли безпокои?
— Защо ще ме безпокои? — възрази Скот. — Ако мислиш, че можеш да спиш с нея, опитай. Ако те приеме, добре си дошъл. Не съм я докосвал, откакто сме женени. — Той погледна цинично. — Получавам цялата любов, от която имам нужда, в Ричвил, а много не ми трябва. Когато някой работи като мен, веднъж в месеца му стига.
— Какво тогава ви свързва? — попита Джони слисан.
— Забрави това. — Скот се измъкна от кабината. — Ако искаш да останеш, остани, колкото щеш, стига да можеш да си плащаш. Ела, ще ти покажа стаята.
Когато прекосяваха кея, Скот спря и посочи към езерото.
— Ето я там… Плува. Прекарва повечето си време в езерото.
Джони присви очи от слънчевите лъчи, отразени от гладката водна повърхност. Видя една глава, която се движеше над тихата вода на около триста ярда от лодката.
Скот пъхна два пръста в устата си и остро изсвири. Една ръка се подаде от водата и махна.
— Влизай — покани го Скот.
Лодката имаше хубава широка палуба и те влязоха заедно в дълга ниска всекидневна, бедно мебелирана, но достатъчно удобна. В единия ъгъл се виждаше телевизор.
— Ето и стаята ти — каза Скот, като отвори вратата. — Хвърляй багажа и плувай. Ние плуваме голи. Няма защо да се стесняваш от Фрида. Тя е виждала повече голи мъже, отколкото аз скариди.
Джони огледа мъничката стая. Имаше легло, скрин, нощно шкафче и стол. Прозорчето гледаше към езерото. Всичко беше много чисто и му хареса.
— Чудесно.
— Добре тогава.
Скот го остави.
Джони погледна през прозореца. Би искал да поплува, но не гол. Видя Скот да излиза гол на палубата и да се хвърля във водата, да плува към русата глава, да спира за момент и да продължава. Русата глава заплува към лодката.
Джони стоеше до прозореца и гледаше. Внимаваше жената, която се покатери на палубата, да не го зърне, докато се взираше през пердето. Беше висока, загоряла и гола. Имаше дълги крака, стегнати твърди гърди и когато се обърна и тръгна по палубата, Джони видя как тежкият й задник се въртеше. Очите му бяха прекалено заети с тялото й, за да видят лицето, и отбелязаха само мократа руса коса, която стигаше до средата на раменете.
Джони избърса потта от лицето си. На какво беше налетял? — питаше се той. Това беше жена до мозъка на костите: най-чувственото, най-сексапилното тяло, което някога беше виждал!
Изпита остра нужда да се топне в студената вода. Съблече се, като остана по гащи, излезе на палубата и скочи в езерото.
Прохладата на водата му достави удоволствие. Беше добър плувец и измина двеста ярда като състезател, докато се освободи от вдървеността и похотливостта, които жената беше предизвикала у него, след това заплува обратно, като се присъедини към Скот, който се измъкваше на палубата.
— Ще ти дам кърпа — предложи Скот и изчезна във всекидневната. Върна се след миг, подаде на Джони кърпа и отново изчезна.
Джони се избърса, после влезе в спалнята си. Усети миризмата на пържен лук и устата му се напълни със слюнка. Сети се, че не беше ял, откакто бе напуснал бунгалото на змияря, и внезапно осъзна, че умира от глад.
Облече се, излезе от стаята и влезе във всекидневната. Скот пушеше и гледаше през прозореца. Вдигна очи, когато Джони влезе.
— Как е?
— Чудесно.
— Ние тук не пием — рече Скот. — Не можем да си го позволим. Ако ти се пие, можеш да си купиш, каквото искаш, от магазина. Вземи утре моторницата.
Читать дальше