Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

И така, какво да прави сега? Докосна медальона на свети Христофор. Защо да чака до тъмно? Защо да не тръгне веднага? Изпита силно желание да се измъкне от тази чужда нему джунгла, да отиде на магистралата.

Извади пистолета си, провери го, после го върна обратно в кобура. След това си взе куфара, огледа малката стая и, напускайки я, се почувства толкова самотен. Излезе на открито и тръгна по пътечката през джунглата.

Отне му половин час да излезе на магистралата.

От дългото ходене го заболя глезенът, но продължи, леко накуцвайки, докато се отдалечи на около две мили от бунгалото на Фрийман. След това спря, облегна се на едно дърво и се загледа в колите, които профучаваха край него.

Камиони, автомобили и коли с каравани бръмчаха по пътя. Реши отново да тръгне. Глезенът му вече пулсираше и се запита разтревожено дали не беше прекалено самонадеян по отношение на нараняването си. Спря се в сянката и се канеше да седне на тревата, за да си почине, когато някакъв открит камион спря на двадесетина ярда от него.

Като грабна куфара си, той закуца натам. Шофьорът беше вдигнал капака и се взираше в мотора.

Когато Джони се приближи, огледа го внимателно: висок, сух, около двадесет и седем годишен, с дълга тъмнокестенява коса, мръсен комбинезон и според Джони — достатъчно безобиден.

— Проблеми ли има? — попита Джони, когато стигна при камиона.

Мъжът погледна към него.

Странно лице, помисли си Джони. Безцветни, тесни очи, малка уста, тънък нос и кисело изражение, каквото Джони често беше виждал: лице на победен.

— Винаги има. Не ме оставят. Проклетата свещ. — Той отстъпи от камиона и запали цигара. — Трябва да почакам да изстине. Търсите някой да ви вземе ли?

Джони остави куфара си.

— Да. Накъде сте?

— Литъл Крийк. Там живея. Отсам Ню Саймара.

— Ще си платя — каза Джони.

Човекът остро го погледна, като оценяваше новата му маскировъчна униформа и шапката му с козирка.

— Наистина ли?

— Десет долара. — Джони познаваше кога човек има нужда от пари. Беше виждал това изражение безброй пъти.

— Разбира се, приятел, ще те взема. Десет долара, а?

Джони бръкна в джоба си и извади десетдоларова банкнота.

— Нека си платя предварително и да забравим.

Мършави дълги пръсти поеха банкнотата.

— Ще сменя свещта. Влизай, приятел.

След десет минути мъжът се вмъкна в кабината до Джони.

— Аз съм Ед Скот — представи се той, като запали мотора.

— Джони Бианко — отвърна Джони.

Камионът зарева по магистралата.

— От какво си вадиш хляба, Ед? — попита Джони след миля-две в мълчание.

— Превозвам скариди. — Скот дрезгаво, горчиво се изсмя. — Всеки проклет ден, освен в неделя. Вземам сто каси със скариди и препускам с тях до Ричвил. Това прави сто и двадесет мили в едната посока, двеста и четиридесет отиване и връщане. С тоя камион ги вземам за четири часа: така че това прави осем часа на ден седене и каране. Ставам в пет, за да товаря. Не се прибирам вкъщи преди седем вечерта. Имам тригодишен договор с четири първокласни ресторанта в Ричвил. Гълтат скаридите както пробита кофа вода. Мислех, че съм открил Елдорадо, когато сключих договора, но Боже мой, това си е живо самоубийство!

Джони слушаше и си мислеше: що за начин да си изкарваш прехраната!

— Проклета работа! — продължи Скот. — Трябваше преди това да отида да си проверя главата… Фрида ме предупреждаваше… жена ми. Знаеш ли какво? Не слушам жените. Всичките са въздух под налягане. Дрънкат непрекъснато, за да чуват собствения си глас. Но след осмия месец започнах да мисля, че Фрида е имала повече акъл от мен. Преди година работех за цитрусова компания във Флорида. Плащаха твърдо и не беше трудно, само че аз си имам кусур: не мога да работя с хора. Когато някой скапан надзирател започне да крещи, изгарят ми бушоните. Трябва да работя сам и за себе си — той хвърли поглед към Джони. — Прав ли съм?

— Прав си — отвърна Джони спокойно. Извади кутията си с цигари. — Ще запалиш ли?

— Защо не?

Джони запали две цигари и подаде едната на Скот.

— Така че спестих малко пари, купих тоя камион и си мисля, че въртя бизнес — продължи Скот. — Казах си, че ще карам всичко. И така се насадих с тоя скариден договор. Няма измъкване. Трябва да влача тия проклети скариди до Ричвил всеки ден или ще ми смъкнат гащите за неустойка. А за какво бъхтя? Това ме попита и Фрида, но аз не пожелах да я послушам. И какво стана… Сега вече сам зная… Изчуквам чисто сто и петдесет долара на седмица. С тях трябва да живеем аз и жена ми, да ремонтирам камиона, да плащам тока и всички непредвидени разходи и сега откривам, че си съдирам задника за някакви трохи.