Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Фрийман отиде във всекидневната и след малко се върна с „Кръстникът“ на Пузо.

Джони не беше отварял книга, откакто беше напуснал училище. Когато откри, че тази е за мафията, се зачете. Времето летеше. Беше така увлечен, че забрави да изяде студеното ядене и чак когато светлината, която проникваше през дървените капаци, намаля дотолкова, че му беше трудно да различава буквите, разбра, че е гладен, че глезенът не го боли и че часовникът показва пет и двадесет.

Ако всички книги са хубави като тая — помисли си той, — ето нещо, което съм пропуснал.

Довършваше яденето и се канеше да запали цигара, когато чу да се отключва вратата на бунгалото. Бързо пусна цигарата и се хвана за пистолета.

— Аз съм — обади се Фрийман и влезе в малката спалня. — Мисля, че има неприятности. Трима мъже идват насам. Не ме видяха. Всичките са с пистолети.

Джони с усилие се надигна в леглото.

— Ще бъдат тук след по-малко от десет минути. Хайде, Джони, ще те скрия там, където няма да се сетят да погледнат. — Фрийман помогна на Джони да стъпи на левия си крак. — Подскачай. Не стъпвай на болния.

Джони грабна пистолета и кобура, след това, подкрепян от Фрийман, заскача през всекидневната и излезе под лъчите на слънцето. Фрийман го заведе до голям навес зад бунгалото.

— Това е моят змиярник — каза той. — Не се бой. Всичките са в кафези и нищо не могат да ти сторят.

Той настани Джони в полумрака, където се чуваше сухото чаткащо съскане на гърмящите змии, разтревожени от чуждото присъствие. Фрийман го опря на стената, след това отиде до голям осемфутов кафез и го домъкна отпред. Джони видя, че той гъмжеше от гърчещи се гърмящи змии. Фрийман му помогна да се премести на мястото на кафеза и го опря отново на стената.

— Тук ще си добре — рече той. — Не се безпокой. Ще оправя леглото. Няма да разберат, че си тук. — След това дръпна отново кафеза назад към Джони, като го закри напълно.

Джони усети миризмата на змиите. Движенията им го смразяваха. С цялата тежест върху здравия си крак, като държеше болния леко присвит, той се приготви да чака.

Берили, заграден от Фреди и Джек, внезапно се появи на сечището пред бунгалото на Фрийман.

С часове бяха претърсвали джунглата, бяха уморени и им беше писнало да търсят. Бяха станали невнимателни. След три-четири часа Берили беше разбрал, че Джони би могъл да лежи скрит, в който и да е гъсталак и, ако стои неподвижен, ще минат край него, без да го забележат.

Беше разбрал, че операцията е твърде прибързана. Това, което им трябваше в това проклето място, за да го открият, беше куче. Но тъй като се беше набутал в тази акция, сега го беше страх да се върне при Масино и да му съобщи за неуспеха.

Той, Фреди и Джек бяха вървели през джунглата цели шест изтощителни часа. Единственото живо същество, на което се бяха натъкнали, беше една змия. И точно когато бяха на път да прекратят операцията и да се признаят за победени, бяха видели сечището и дървеното бунгало.

И тримата инстинктивно се бяха прикрили зад един гъсталак.

— Може да е тук — каза Берили.

Тръгнаха през сечището към бунгалото, след това видяха висок слаб човек с избелели маскировъчни дрехи, който излезе от бунгалото. Той отиде при кладенеца и започна да вади вода.

— Джек… Говори с него — нареди Берили.

— Защо аз, приятел — възрази Джек. — Ти ще си побъбриш с него… Аз ще те прикривам.

— И аз — ухили се Фреди. — Ти си шефът, Лу.

И така Берили се отправи към сечището с думкащо сърце, като се питаше дали Джони не се крие в бунгалото и не се е прицелил в него през летвите на капаците.

Фрийман вдигна поглед, когато Берили наближи.

— Здрасти, чужденецо. — Гласът му беше мек и спокоен. — Загубихте ли се? Никого не съм виждал тук от месеци.

Берили го разглеждаше, като държеше пистолета си отзад, за да не го вижда.

— Тук ли живееш? — попита той.

— Точно така. — Фрийман беше напълно спокоен. — Аз съм Джей Фрийман, змиярят.

Берили изтръпна.

— Змии ли? Какво искаш да кажеш?

Фрийман спокойно обясни.

— Събирам серум за болниците. — Той замълча, като гледаше право в подозрителните очи на Берили. — Кой сте вие?

— Да си виждал нисък, набит мъж с черна коса, около четиридесетгодишен? Търсим го.

— Както казах, вие сте първото човешко същество, което виждам тук от месеци насам.

Берили погледна неспокойно към бунгалото.

— Хич не ме лъжи. Ако е вътре, ще загазиш, и като го казвам, не се шегувам.

— За какво става дума? — попита меко Фрийман. — Вие от полицията ли сте?