Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

В средата на дланта му лежеше медальонът на свети Христофор.

Джони беше забил поглед през отворения прозорец към осветената от луната джунгла. От другата стая се дочуваше тихото похъркване на Фрийман. Стискаше медальона в ръката си.

Върна се при мен — мислеше си той, — но на каква цена!

През цялото време, докато го е търсел, е бил в маншета на панталоните му и сякаш му се е надсмивал! Ако не се беше изгубил, той щеше още да си работи при Масино и да му помага в търсенето на изчезналите пари! Понеже се паникьоса, като реши, че медальонът е в офиса на Анди, сега беше беглец. Искаше му се да го хвърли през прозореца и да го прокълне, но беше прекалено суеверен, за да направи това.

Докато е при теб, нищо много лошо не може да ти се случи.

Чуваше тъжния уморен глас на майка си така, сякаш беше в стаята до него.

Е добре, той се беше върнал при него! Значи организацията може би няма да го намери. Може би в края на краищата ще получи своята лодка. Може би ще бъде първият човек в историята, който е избегнал смъртната присъда на мафията!

Закачи медальона на верижката и здраво затегна кукичката.

Но както лежеше и наблюдаваше изгряващата луна, заслушан в шумоленето на вятъра в дърветата, със студения медальон върху потните си гърди, той не почувства успокоение.

Лежа буден до зазоряване, след това заспа, а докато той спеше, две коли с каймака на бандата на Масино се приближиха към мястото, където бе катастрофирал с камиона.

Лу Берили ръководеше операцията. Колите спряха тъкмо когато слънцето бе започнало да се издига и вече осветяваше джунглата.

Берили огледа непроходимата джунгла пред себе си и направи гримаса. Разбра, че това ще е адски трудна работа. Ако Джони се криеше някъде из този гъсталак, със сигурност някой щеше да бъде ранен, а самият Берили нямаше смелостта да се изправи пред човек с известността на Джони като бърз стрелец. Искаше му се да си бе затварял устата, но вече беше твърде късно. Осмината мъже се събраха около него и зачакаха. Всичките бяха главорези и винаги петимни за стрелба. Специално избрани от Масино.

— Това е мястото — каза Берили, като се опитваше да бъде самоуверен. — Ще се разпръснем. Трима от вас наляво, трима надясно. Фреди, Джек и аз — в центъра. Отваряйте си очите! Той е някъде тук. Не рискувайте излишно.

Двамата, които беше избрал да вървят с него — Фреди и Джек, — не бяха разговорливи: бяха работили за мафията и после отстъпени на Масино, тъй като полицията в Ню Йорк ги издирваше. Безмилостни убийци, напълно лишени от нерви.

Фреди наближаваше тридесетте — слаб, мургав, с каменен поглед и дразнещия навик да си подсвирква през зъби. Джек беше с пет години по-възрастен, майстор удушвач, нисък, набит, с вечно шарещи жестоки очи и ледена усмивка, която не слизаше от тлъстото му лице.

Мъжете се разделиха и тръгнаха през тъмната джунгла.

Като стигна до изгорелия камион, Берили спря.

— Ама че катастрофа — възкликна той. Погледна към пътеката, която водеше навътре в джунглата. — Джек, ти отиваш напред. Аз ще те следвам. Фреди остава отзад. Върви бавно. Може да е скрит навсякъде в тази проклета бъркотия.

Джони се събуди, когато Фрийман отвори вратата на спалнята.

— Добре ли спа? — попита Фрийман и подаде на Джони чаша чай.

— Горе-долу. — Джони седна и с благодарност отпи от чая.

— Отивам в джунглата — каза Фрийман, — но ще огледам наоколо, преди да тръгна. — Той излезе и се върна с купа ледена вода, смени превръзката, след това кимна със задоволство. — Оправя се, възпалението е изчезнало. Няма да ме има до седем-осем часа. Ще ти оставя студено ядене. Искаш ли книга?

Джони врътна отрицателно глава.

— Ще те заключа и ще пусна капаците. Не трябва да се безпокоиш. Никой никога не идва тук, но нека вземем всички мерки.

Пръстите на Джони докоснаха пистолета.

— Добре съм… Благодаря за всичко.

С купа студено ядене от гърмяща змия, запас от цигари и кана студена вода до себе си Джони се намести в малкото твърдо легло. Фрийман пусна дървените капаци от яки летви.

— По-късно ще стане задушно — рече той, — но по-добре човек да се поизпоти, отколкото да съжалява. — Той сякаш усещаше опасността, която застрашаваше Джони. — Съжалявам, че се налага да те оставя, но трябва да намеря определен вид гърмяща змия. На болницата й е нужен серум. Това може да ми отнеме целия ден.

— Няма нищо — отвърна Джони. — Може пък да погледна някоя книга… Каквато и да е, само не Библията.