Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Добре си се подредил — рече Джони.

— Кажи го на дебелата ми глава. — Последва дълго мълчание, после Скот попита: — А ти? От какво живееш?

— Ами направо съм перко — отвърна Джони. — Четири години събирах наеми и изведнъж ми писна. Разпродадох всичко, което имах: кола, телевизор, партакеши… И ето ме тук. Досега все съм живял на север, така че дойдох на юг. Като си свърша парите, ще см намеря работа, но не преди да ги свърша.

— Нямаш ли жена?

— Не.

— Аха. Мъжът без жена е свободен. Имаш късмет. Ожени се и ще трябва да работиш.

— Имаш ли деца?

— Исках две, но Фрида беше против. Сега, като погледна назад, смятам, че е била права. Както живеем… Няма място за деца.

— Има време… Млад си.

Скот се засмя.

— Така е, но засега не са предвидени. Не и при тези скаридени пътувания.

Той изпадна в мрачно мълчание. Уморен от ходенето и унесен от бръмченето на мотора, Джони задряма. Спа половин час, след това се сепна и се събуди. Камионът громолеше по шосето, от двете страни се точеха мангрови дървета и джунгла. Погледна към Скот и видя лъсналото му от пот изтощено лице и напрежението в ръцете, стиснали волана.

— Какво ще кажеш аз да покарам — попита Джони, — а ти да подремнеш? Как ти се струва?

— Ще можеш ли да се справиш с него? — с надежда го погледна Скот.

— Мога да се справя с всичко на четири колела.

Скот намали, отклони към банкета и спря.

— Да взема да подремна, а! — възкликна той. — Карай направо. Когато видиш пътен знак за Ийстлинг, събуди ме. О’кей?

— Ясно. — Те си смениха местата и преди Джони да запали мотора, Скот вече беше заспал.

И така, Джони караше, като внимаваше да не превишава разрешената скорост, защото съзнаваше, че ако някой ненормален предизвика катастрофа, собствените му неприятности ще са много по-големи, отколкото на другия. Неочаквано след осем дни криене и пълно безделие се успокои. Сега вършеше нещо и осъзна, че точно това е искал.

Замисли се върху думите на Скот. Осем часа на ден в този напечен камион при заплащане сто и петдесет долара! Мисълта му отскочи към купчината пари, която го чакаше в бокса за оставен багаж. Сто осемдесет и шест хиляди долара! Но кога ли щеше да може да ги вземе? Дали изобщо щеше да ги вземе някога? Организацията вече го преследваше. Това означаваше, че стотици хора на юг, които имаха някаква връзка с мафията, щяха да бъдат предупредени да го търсят. Никой никога не знаеше кой е свързан с мафията и кой не, но беше сигурен, че ще е някой от бар, кафене или дори сервиз, от евтина закусвалня, евтин хотел или мотел, защото тези хора винаги имаха връзка с мафията. Когато най-после стигнеше в Литъл Крийк, където Скот беше казал, че живее, какво щеше да прави? Някакъв неочакван чужденец! Макар да беше с брада, пак щяха да го проучат. Не се и съмняваше, знаейки как работи мафията, че за него ще бъде обявена награда. Погледна към спящия мъж, който клюмаше в ъгъла на кабината. Много малко акъл има там, помисли си той. Индивидуалист: човек, започнал да работи самостоятелно, защото не могъл да се подчини на дисциплината. Джони разбираше това, но неуспехът на този човек го беше вкарал в жестока надпревара, която го беше превърнала в по-низш и от роб.

Джони прехвърли мислите си от своите собствени проблеми към онова, което му беше казал Скот. Той ставаше в пет сутринта, товареше каси скариди и потегляше по магистралата: четири часа натам, четири — обратно. Връщаше се вкъщи в седем, точно за вечеря. Ще погледа малко телевизия и ще си легне: и това шест дена в седмицата за сто и петдесет долара! При днешната скъпотия на живота какво представляваха те?!

Внезапно усети мириса на морето. Вдъхна го така, както човек би вдъхнал, изключително скъп парфюм. Морето! Мисълта му светкавично се насочи към бялата красива четиридесет и пет футова лодка… Неговата лодка! Веднъж да вземеше всичките онези пари, които го чакаха в бокса на автогарата, и щеше да отиде при някой корабостроител да си поприказват за лодки. Сърцето му заби от вълнение, когато си представи как ще подпише документите, ще плати парите и ще се изкачи по мостика на палубата. Неговата лодка! После си помисли за опасността да се върне, да вземе онези две тежки чанти от бокса на автогарата, след което да излезе от града. Не, рано беше! Ще трябва да бъде търпелив. Ще трябва да продължи да се крие, докато нещата утихнат. Търпение! Дисциплина! Ще постигне целта си. Внезапно се почувства самоуверен. Рано или късно на Масино и доновете от мафията щеше да им писне да го търсят. Ще поддържа връзка със Сами, който ще го предупреждава за всяка опасност. Когато му каже, че горещата вълна е отминала, ще се върне — но не и преди това.