Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Масино обмисли всичко това, после кимна.

— Този път използваш главата си, Анди — рече той. — О’кей, изпрати ония двамата с първия самолет. Нека поогледаме Фюзели.

Ърни и Тони пристигнаха на летището в Джексънвил няколко минути след единадесет часа. Веднага отидоха в бюрото „Херц“ за наемане на коли и взеха едно шеви 3 3 Шеви — от шевролет. .

Докато чакаха за колата, Ърни разпита момичето за най-прекия път до Джексън.

— Карайте по магистралата вдясно — му каза то. — Няма проблеми: ще видите пътен знак, Джексън е на около тридесет мили оттук.

Ърни седна на мястото до шофьора. Когато можеше да избегне каквато и да било работа, го правеше. В края на краищата Тони беше с пет години по-млад от него, разсъждаваше той, така че защо, по дяволите, да не кара?

Когато излязоха на магистралата, той рече:

— Нека се организираме, Тони. Ако налетим на Джони, ти поемаш него, а аз — Фюзели. Става ли?

Тони се гипсира.

— Откъде ти хрумна, че аз ще поема това лайно Джони?

Ърни прикри леката си усмивка.

— Нали точно това искаш? Винаги си разправял, че превъзхождаш Джони с пистолета. Струва ми се, че вървим към разчистване на сметките. Това ти е шансът да докажеш, че си по-добър и по-бърз с желязото от него.

Тони се завъртя неспокойно. Някогашната репутация на Джони винаги беше висяла над него като черен облак, висеше и сега.

— Може би е по-добре и двамата да се погрижим за него — отвърна. — Този боклук знае да стреля.

— И ти знаеш. — Ърни се протегна. — Не ми ли каза дори миналата седмица, че Джони е стар и свършен? Ти го поемаш. Този Фюзели може да се окаже бърз колкото Джони.

Тони внезапно усети капки пот по челото си.

— Така че се разбрахме, а? — завърши Ърни, като ликуваше в себе си. — Първо стреляме и после говорим, нали?

Тони нищо не отвърна. Усещаше корава топка страх в корема си. Кара мълчаливо десет мили, после, като усети, че Ърни задрямва, се обади:

— Мислиш ли, че Джони наистина е взел цялата тази бала мангизи?

— Защо не? — Ърни се поразтърси, събуди се и запали цигара. — Боже! Да можех и аз да разполагам с толкова пари! Знаеш ли какво, Тони? Джони е по-голям смелчага от теб и мен.

— Може, но няма да се измъкне. Ако ние не го намерим, ще го спипа Големия човек. Копелето е тъпо.

— Възможно е, но поне опита, а това е повече, отколкото ти и аз бихме могли да направим. Винаги съществува възможност да се измъкне с мангизите.

Тони хвърли бърз поглед към дебелия си спътник.

— Ти си побъркан! Никой никога не се е изплъзвал на организацията и няма да й се изплъзне. Дори да отнеме години, те ще го открият, ако не успеем ние.

— Но я си помисли какво ще може да направи с тая бала мангизи, та дори и да е само за две години.

— По дяволите мангизите! Предпочитам да си остана жив.

— Ето пътния знак — каза Ърни. — Джексън — пет мили.

— Мога да чета — заяде се Тони, а кълбото от страх в стомаха му се затегна.

Джексън се оказа мъничко градче, където отглеждаха плодове, с главна улица, няколко консервни фабрики за плодове и отдалечени ферми.

Тони караше по главната улица, мина покрай малък чистичък хотел, покрай пощата, покрай универсален магазин, кино и кафене.

— Каква проклета дупка — рече той, докато спираше пред кафенето. — Да пийнем по бира. Може да попаднем на следа от Фюзели.

Усещаха, че хората по улицата — главно възрастни жени и още по-възрастни мъже, ги зяпат с любопитство.

Влязоха в кафенето, приближиха до бара и се покачиха на високите столчета.

Край масите се виждаха неколцина старци, сграбчили по чаша бира, които ги зяпнаха така, като че ли бяха екземпляри от зоологическа градина.

Барманът — дебел, оплешивяващ, с дружелюбно червендалесто лице, дойде при тях.

— Добрутро, гос’да. Какво ще обичате?

— По една бира — рече Ърни.

— Приятно е да се видят външни хора в това градче — продължи барманът, като им подаде бирата. — Името ми е Хари Дюкс. Добре дошли, гос’да.

Ърни забеляза, че въпреки дружелюбието си Дюкс ги гледа изпитателно, сякаш се мъчеше да реши кои са и какви са. Изглежда, вратовръзката на Тони на черни и розови цветя го безпокоеше.

Отпиха, после Ърни подхвърли:

— Имате симпатично малко градче.

Винаги той водеше разговорите, а Тони наблюдаваше, слухтеше и си държеше устата затворена.

— Не е лошо, благодаря. Малко е замряло, но можеше да е и по-зле. Има много старци, но вечер се оживява, когато момчетата и момичетата се върнат от беритба.