Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Не се тревожи за шума — рече Дейвис — Силиците й са достатъчно, за да ни закара на юг. — Той включи на скорост и пое към магистралата.

Вибрациите на протестиращия мотор разтърсваха Джони от главата до петите. Ревът на мотора правеше разговора невъзможен. Той се стегна при мисълта за милите пред тях, но поне най-после се движеше към безопасността.

— Стара крава, а? — извика Дейвис и му се ухили.

Джони кимна.

Двамата мъже седяха мълчаливо, докато гумите гълтаха милите. Камиони и коли профучаваха край тях. С шестдесетте мили на скоростното табло шумът на мотора внезапно се промени и грохотът престана.

Дейвис погледна към Джони и се ухили.

— Толкова й трябва, за да започне да се държи прилично — каза той. Сега Джони го чуваше по-добре. — Мрази да работи, но когато тръгне, бричката не е чак толкова лоша.

След това направи нещо, което шокира Джони. Сви юмрук и се удари по челото. Направи го три пъти: мощни удари, които биха зашеметили повечето мъже.

— Ей, за Бога! Ще се нараниш! — възкликна Джони.

Дейвис се ухили.

— Всичко е по-добро от болката в главата ми. Имам тази проклета болка от месеци. Две-три фрасвания я укротяват. Забрави за това, Ал, както го забравям и аз.

— От главоболие ли страдаш? — попита Джони.

— О, да. Ако беше в моята игра, и ти щеше да имаш главоболие. — Дейвис увеличи скоростта на камиона. — Вярваш или не, едно време бях претендент за купата в тежка категория. — Той се усмихна. — Не успях, но бях спарингпартньор на Али, когато беше на върха. Човече! Как си поживях тогава! — Той изпуфтя. — Всичко си отиде. Останаха ми само вечно мърморещата жена и тази стара бричка.

Джони внезапно осъзна, че нещо не беше наред с този човек: имаше нещо в него, което го тормозеше. Спомни си, че всички шофьори в кафенето на Реди не само не говореха с Дейвис, но дори не го поздравяваха.

— Сега боли ли те главата? — попита той.

— Наред е. Фрасвам старата тиква два-три пъти и тя започва да се държи, както трябва.

Джони запали цигара.

— Искаш ли да запалиш?

— Не. Никога не съм пушил, нито ще пуша. Ти откъде си, Ал?

— От Ню Йорк — излъга Джони. — Никога не съм бил на юг… Помислих си, че не е зле да го поразгледам.

— Май пътуваш без багаж?

— Нещата ми идват с влак.

— Добра идея. — Последва дълга пауза, после Дейвис запита: — Гледа ли, когато Купър повали Али?

— Гледах го по телевизията.

— А аз бях там. Ходил ли си в Лондон?

— Не.

— Али ме взе заедно с останалите от бандата. Това се казва град! — Дейвис се ухили. — Какви мацки! Поличките им едва скриват оная им работа. — Той отново бухна главата си. — Видя ли Фрейзър как победи Али?

— По телевизията.

— А аз бях там. Той ще се върне… Най-великият.

Джони се зазяпа през прашното стъкло. Караха покрай цитрусови градини, които се точеха от двете страни на пътя. Погледна си часовника. Беше седем и половина.

— Колко има до Джексънвил?

— Десет часа, ако тази кучка не спре. Бързаш ли?

— Имам време, колкото щеш.

Последва продължително мълчание, камионът ревеше, после Дейвис попита:

— Женен ли си?

— Аз? Не.

— Така си и мислех. Нямаше да тръгнеш на такова пътуване, ако беше. Знаеш ли какво ще ти кажа? Човек може да намери добра жена или лоша жена… Мисля, че аз нямах късмет.

Джони нищо не отвърна.

— Имаш късмет, че нямаш деца — продължи Дейвис. — Аз имам дъщеря. Мисли само за секс, а на майка й не й пука. — Дейвис така яростно фрасна главата си, че Джони потрепери. — Какво можеш да направиш? Ако я наложа с ремъка, ще довтасат ченгетата. Един баща нищо не може да направи, ако дъщеря му се е разгонила.

Джони си помисли за Мелани. Какво ли е станало с нея? Дали Масино…? Потръпна и прогони мисълта от главата си.

— Става горещо — рече Дейвис и избърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Това е дяволско разстояние.

Той поддържаше с раздрънкания камион седемдесет мили в час. Вече бяха оставили назад фермите и се приближаваха към блатиста местност.

— Ей това място не го харесвам — продължи Дейвис. — Змии, джунгла… Само гледай. Сега ще го пресечем. След малко ще излезем сред истинската природа… Югът!

Като наблюдаваше този едър мъж, превит над волана, и виждаше изцъкления му поглед, Джони разбра, че ще се случи нещо лошо.

— Караш прекалено бързо! — извика той. — Намали!

— Ти на това бързо ли му викаш? — Дейвис обърна глава да погледне Джони, който усети, че го полазват тръпки по гърба. Малките очи, заобиколени от белези, сега блуждаеха невиждащи. — Най-великият… Като мен! Той ще се върне!