Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Госпожа Мънро иска да ти даде нещо, Робърт — каза госпожица Морган.

След този увод госпожа Мънро пристъпи напред и сложи пакета в ръцете му.

— Я какво добро момченце!

Роби остави внимателно пакета на пода и сложи ръце на гърба си.

— Отвори го, Робърт — обади се строго Т.Б. Алън. — Що за възпитание?

Роби го изгледа с неприязън.

— Да, сър — каза той и развърза канапа.

Пред него лежеха ризите и панталоните и той ги гледаше с недоумение. После очевидно разбра какво значи това. Лицето му пламна. За миг той се огледа трескаво, като хванато в капан зверче, и после излетя светкавично от стаята. Настоятелството го чу как взе стълбите на два скока и толкоз — изчезна.

Госпожа Мънро се обърна безпомощно към учителката:

— Но какво му е на това дете?

— Мисля, че го притеснихте — отвърна госпожица Морган.

— Защо да сме го притеснили? Бяхме толкова мили с него.

Учителката се опита да им обясни и дори се поядоса, докато им обясняваше.

— Как да ви кажа… допреди малко той нямаше представа, че е беден.

— Грешката е моя — призна си Джон Уайтсайд. — Извинявайте, госпожице Морган.

— Но какво можем да направим за него? — попита Бърт Мънро.

— Не зная. Просто не зная.

Госпожа Мънро се обърна към мъжа си:

— Бърт, мисля си, че ако отидеш да поговориш с господин Молтби, това може да помогне. Не е нужно да се караш с него. Само му обясни, че едно дете не бива да ходи босоного по сланата. Може пък да те разбере. И да накара Робърт да вземе дрехите. Какво ще кажете, господин Уайтсайд?

— Аз съм против. И ще отстъпя само ако всички гласуват срещу моето възражение. И без това направих достатъчно голяма беля.

— Мисля, че неговото здраве е по-важно от неговата чувствителност — упорствуваше госпожа Мънро.

На двадесети декември разпуснаха учениците за Коледа. Госпожица Морган възнамеряваше да прекара ваканцията в Лос Анджелос. Докато чакаше на кръстопътя автобуса за Салинас, по пътя откъм Небесните пасбища се зададе някакъв мъж с едно момченце. Тя забеляза, че бяха облечени в евтини нови дрехи и вървяха, сякаш страдаха от болки в краката. Когато наближиха, тя се вгледа и позна Роби. Лицето му беше навъсено и тъжно.

— Робърт! — възкликна тя. — Какво става? Къде си тръгнал?

Отговори й мъжът.

— Отиваме в Сан Франциско, госпожице Морган.

Тя се сепна. Това беше Джуниъс, само че с обръсната брада. Учителката едва сега забеляза колко стар беше той. Дори очите му, в които преди святкаше младежки блясък, сега изглеждаха стари. Бледостта му естествено се дължеше на това, че досега брадата бе пазила лицето му от слънцето. Изражението му издаваше дълбок душевен смут.

— За ваканцията ли отивате? — попита госпожица Морган. — Аз много обичам да гледам магазините в големия град около Коледа. Мога да ги обикалям дни наред.

— Не — отвърна бавно Джуниъс. — Връщаме се завинаги. Аз съм счетоводител, госпожице Морган. Поне бях счетоводител до преди двайсет години. Мисля да си потърся работа. — В гласа му се усещаше болка.

— Но защо сте решили така? — учуди се тя.

— Досега не съзнавах, че тук навреждам на детето — обясни направо той. — Това просто не ми идваше наум. А би трябвало да се сетя. Той не бива да расте в немотия. Нали ме разбирате, госпожице? Аз нямах представа какво говорят хората за нас.

— Но защо не си останете във фермата. Тя е толкова хубава.

— В нея няма препитание за мен, госпожице. Аз нищо не разбирам от земеделие. Оставям Якоб да се грижи за нея, но той, знаете, е много мързелив. По-късно, щом се удаде възможност, ще я продам, за да осигуря на Роби някои неща, от които е бил лишен досега.

Госпожица Морган се ядоса, а същевременно й идеше да се разплаче.

— Нима обръщате внимание на дивотиите, които хората говорят?

Той я погледна изненадан.

— Не обръщам, естествено. Но не можете ли да разберете, че едно подрастващо момче не бива да се отглежда като животинче?

Автобусът се зададе по шосето. Джуниъс посочи към Роби.

— Той не искаше да дойде. И забягна в гората. Едва снощи успяхме да го хванем с Якоб. Много дълго е живял като зверче, нали разбирате? Освен това той не подозира колко хубаво е в Сан Франциско.

Автобусът спря със скърцане. Джуниъс и Роби се наместиха на задната седалка. Госпожица Морган понечи да седне до тях, но изведнъж се върна и зае мястото до шофьора.

„Как не се досетих? — каза си тя. — Те искат да бъдат сами, разбира се.“

Когато старият Гиермо Лопес умря, дъщерите му, доста големички, останаха без грош, само с четиридесет акра камънак. Те живееха в белосана дъсчена къщица с нужник на двора, кладенец и до него навес. На изпосталялата земя не растеше, кажи-речи, нищо освен буренак и пелин; и макар да се потяха по цял ден в зеленчуковата градинка, тя не можеше да ги изхрани. Известно време те ходиха гладни с твърдостта на мъченици, ала накрая тленното надделя. Бяха твърде дебели и твърде жизнерадостни, за да станат великомъченици, и то заради едно нерелигиозно понятие като лапането.