Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Един ден на Роса й хрумна нещо.

— Няма човек в долината, който да готви по-добре от нас костенурки, така ли е? — обърна се тя към сестра си.

— Ние сме наследили това изкуство от майка ни откликна благочестиво Мария.

— Значи, няма страшно. Ще приготовляваме костенурки, енчилади 8 8 Енчилада — южноамериканско ястие: ролади от костенурка с месо, залети, със силно лютив сос. , тамал 9 9 Тамал — национално мексиканско ястие: кълцано месо с лютиви пиперки, което се овалва в царевично брашно и се пече увито в листа от царевичен мамул. . И ще ги продаваме на хората от Небесните пасбища.

— Дали ще се харчат, как мислиш? — попита с недоверие Мария.

— Слушай какво ще ти кажа. В Монтерей готвят костенурки на няколко места, макар че не могат да се сравняват с нашите. И собственичките на тия ресторантчета са страшно богати. По три пъти в годината си купуват нови рокли. Но могат ли да се сравняват техните костенурки с нашите? Кажи, в името на покойната ни майка!

Мария така се развълнува, че очите й се наляха със сълзи.

— Не могат — заяви поривисто тя. — Няма на света костенурки като тези, които майка ни приготовляваше със светите си ръце.

— Достатъчно! — отсече Роса. — Щом са ненадминати, значи, ще се харчат.

Последва седмица на трескави приготовления, през която сестрите, облени в пот, почистваха и разкрасяваха къщата. Белосаха я и отвън, и отвътре. Пред прага засадиха мушкато и събраха и изгориха боклуците по двора, неметен от години. Предната стая на къщата превърнаха в гостилница с две маси, покрити с жълта мушама. На оградата край пътя заковаха чамова дъска, на която се четеше: КОСТЕНУРКИ, ЕНЧИЛАДИ, ТАМАЛ И ДРУГИ ИСПАНСКИ СПЕЦИАЛИТЕТИ. Р. и М. ЛОПЕС.

Трудно е да се каже, че мигом всички се юрнаха към гостилничката. В същност работа почти нямаше. Двете сестри седяха на жълтите маси и чакаха. Бяха като деца, весели и не дотам спретнати. Седяха и чакаха да им излезе късметът. Разбира се, влезеше ли клиент, веднага скачаха на крака. Смееха се до захлас на всяка дума, която клиентът кажеше; хвалеха се с произхода си и с ненадминатия вкус на своите костенурки. Запретваха ръкави до лактите да се види снежнобялата им кожа — убедително доказателство, че в жилите им не тече индианска кръв. Обаче клиентите бяха много малко. Работата вървеше трудно. Не можеха да приготвят повечко от своите специалитети, защото щяха да се развалят. А тамалът е хубав с прясно месо. И те започнаха да залагат капани за птици и зайци; държаха в кафези врабци, косове и чучулиги, докато станеше нужда да ги сготвят. Въпреки всичко работата не вървеше.

Една заран Роса се обърна към сестра си:

— Мария, ще трябва да впрегнеш стария Линдо. Листата от мамули се свършиха. — И сложи лъскава монета в ръката на Мария. — Купи от Монтерей, но не много — каза тя. — Като потръгне работата, ще купим повече.

Мария целуна покорно сестра си и се запъти към навеса.

— Мария, ако ти останат пари, купи нещо сладко за нас двете. И да е по-голямо.

Когато Мария се върна следобед от Монтерей, Роса й се видя необичайно хрисима. Нямаше „ах“ и „ох“ нямаше ги шумните възклицания, които следваха подир всяка такава раздяла, сестра й не полюбопитствува да разбере и най-малките подробности около: пътуването. Роса седеше на стола пред едната от масите и сбърченото й чело издаваше, че мисли усилено.

Мария се приближи плахо.

— Купих листата много евтино — каза тя. — А ето ти и нещо сладичко, Роса. Виж колко е голяма, и само четири цента.

Роса пое подадената й дебела захарна пръчка и засмука единия й край. Челото й все още бе набраздено от умствено усилие. Мария приседна до нея и й се усмихна нежно, озадачено — мълчалива молба към сестрицата да сподели с нея какво й тежи. Но Роса седеше като камък и само смучеше захарната пръчка. Изведнъж погледна Мария право в очите и обяви тържествено:

— Днес… днес аз се отдадох на един клиент.

Мария хлъцна от изумление и любопитство.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Роса. — Не го направих за пари. Човекът беше изял три енчилади — цели три!

Мария не издържа и взе да скимти като дете.

— По-спокойно! — каза Роса. — Какво да направя сега, да се гръмна ли!? Нали трябва да насърчаваме клиентите, ако искаме работата да потръгне. А той беше изял три порции, Мария, три енчилади! И си ги плати човекът. Е? Какво ще кажеш?

Мария подсмъркна, намерила морална опора в доводите на сестра си.

— Ще кажа, Роса… ще кажа, че на майка ни ще й олекне, пък и на твоята душа ще олекне, ако поискаш прошка от Дева Мария и Санта Роса.