Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Роби се замисли. Не му се щеше да бъде груб с Такаши. Изведнъж лицето му просветна.

— Я ми кажи ти говориш ли японски?

— И още как.

— Чудесно, тогава ще те вземем като преводач, ще разчиташ тайните съобщения.

Такаши цял засия от радост.

— Само за мене работа — възкликна той. — Ако искате, мога дори да шпионирам стария.

Но организацията пропадна. Вече нямаше срещу кого да се борят освен срещу господин Като, а той много лесно се хващаше за пушката.

Наближаваше декември. По това време вече влиянието на Роби върху момчетата се чувствуваше осезателно: те бяха обогатили речника си, ненавиждаха обувките, а може да се каже, и спретнатото облекло.

Макар да не съзнаваше това, Роби беше въвел стил, може би не нов, но поне по-строго спазван от предишния. Не подобаваше на мъжки момчета да носят новички дрехи и дори нещо повече — това се смяташе за обида спрямо Роби.

Един петъчен ден Роби написа четиринадесет бележки и ги раздаде скритом на четиринадесет момчета в училищния двор. Съдържанието на бележките беше едно и също: „Утре в десет часа шайка индианци се готвят да изгорят на клада край нашата къща президента на САЩ. Промъкнете се до долната поляна и надайте лисичи лай. Аз ще ви взема оттам и ще ви поведа да спасим нещастната жертва.“

Вече няколко месеца госпожица Морган се канеше да посети Джуниъс Молтби. Приказките по негов адрес и общуването със сина му бяха изострили до крайна степен любопитството й. Сегиз-тогиз някой от учениците й изтърсваше в час нещо, което я изумяваше. Например едно момче, известно като най-големия тъпак, се обади веднъж, че нашествие в Англия са извършили Хенгист и Хорса 6 6 Хенгист (?-488) — вожд на германското племе юти. Той и брат му Хорса (?-455) оглавили първото германско нашествие на английска земя (449). На тях се приписва и основаването на Кентското кралство. . Когато го притисна, то призна, че е научило това от Джуниъс Молтби и в известен смисъл то му било казано под секрет. Старата история за козата толкова допадна на учителката, че тя я написа с намерение да я публикува някъде, но никое списание не пожела да я вземе. Тя все си определяше дата, на която да отиде у Молтби, и все не смогваше да осъществи това посещение.

Една събота през декември, когато учителката се събуди, видя, че е паднала слана, но слънцето грееше ослепително. След като закуси, сложи си кадифената пола, обу туристическите обувки и излезе. На двора се опита да примами кучетата да я придружат, но те само позавъртяха опашки и отново легнаха да се припичат на слънце.

Фермата на Молтби се намираше в котловинната Гато Амарило, докъдето имаше около две мили. Покрай пътя клокочеше рекичка, а под елшите растеше буйна папрат. Слънцето още не беше се изкачило над хребета, та в котловината беше студено. По едно време на госпожица Морган й се стори, че чу стъпки и гласове някъде напред, но когато избърза до завоя, не видя никого. Обаче храсталаците край пътя припукаха подозрително.

Макар никога да не беше виждала фермата на Молтби, госпожица Морган я позна, щом стигна до нея. Оградата беше полегнала, изтощена от тежестта на къпинака. Овошките протягаха голи клони, измъкнали се от гората от бурени. По ябълките пълзяха диви къпини; катерички и зайци се стрелкаха пред краката й и тихогласи гълъби излитаха с пърхащи криле. На една висока дива круша се бяха събрали сойки, които спореха кресливо за нещо си. Изведнъж зад един бряст с величествена утринна премяна от скреж тя зърна зеленясалите изметнати шинди на покрива. Къщата сякаш бе изоставена от стотици години — такъв покой цареше наоколо. „Каква развала и немара — помисли си тя. — Каква красота и запустение.“ Тя влезе в двора през вратницата, която се крепеше на кола само с един железен пръстен. Всички постройки бяха посивели от времето, по стените протягаха ръце неканени гости. Госпожица Морган свърна край къщата и замръзна; стоеше със зинала уста, а по гърба й полазиха студени тръпки. В средата на двора стърчеше дебел кол, за който бе омотан с въжета възрастен човек в дрипи. Друг мъж, по-млад и по-нисък, но още по-дрипав, трупаше съчки около краката на пленника. Госпожица Морган потрепера и се скри зад къщата. „Невъзможно! Такива неща сега не стават — повтаряше си тя. — Сигурно сънувам. Такива неща не стават.“ В този миг дочу двамата да водят най-приятелски разговор.

— Наближава десет — каза мъчителят.

— Да — потвърди пленникът. — Ти само внимавай кога ще подпалиш съчките. Изчакай да се зададат и тогава пали.