Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Щом купи старата ферма, Бърт Мънро се зае с обраслия двор, а група майстори се заловиха да ремонтират къщата. Всички мебели бяха изхвърлени и изгорени на двора. Смъкнаха междинните стени и направиха други. Сложиха нови тапети и препокриха къщата с азбестови шинди. И накрая теглиха отвън нова жълта боя.

Бърт сам изряза всички пълзящи растения и дръвчета в двора, та да влиза повече светлина. След три седмици не остана и помен от запуснатия, призрачен вид на къщата. Под сръчните ръце на майсторите тя заприлича на стотиците хиляди други къщи из западния край на страната.

Едва изсъхнали тапетите и боята, пристигна новата покъщнина — тапицирани столове, голяма кушетка, емайлирана печка, метални кревати, боядисани в имитация на фладер и осигуряващи пълно удобство. Че и огледала с гравирани рамки, пухкави килими и репродукции от картините на един модерен художник, прочул се със сините си тонове.

Заедно с покъщнината пристигна й госпожа Мънро с трите Мънровчета. Госпожа Мънро, закръглена жена, носеше пенсне без рамки, закачено на корделка. Тя беше добра стопанка. Всяка от новите мебели биваше местена по десет пъти, докато най-сетне госпожата останеше доволна, и тогава тя поглеждаше мебелта с примижали очи и кимваше усмихната, което означаваше, че мястото на тази мебел е определено завинаги и тя може да бъде отместена само когато се чисти къщата.

Дъщеря й Мей беше хубавко момиче с кръгли гладки бузи и зрели устни. Имаше привлекателна фигура, но под брадата й се очертаваше мека гушка, която подсказваше, че един ден ще се заобли като майка си. Погледът на Мей беше дружелюбен и искрен, не особено интелигентен, но и в никакъв случай не глупав. Лека-полека тя щеше да се превърне в копие на майка си — добра стопанка, майка на здрави деца и добра съпруга, която няма за какво да съжалява.

В стаята си Мей пъхаше програми за танцови забави между стъклото и рамката на огледалото. По стените окачваше фотографии в рамки на приятелките си в Монтерей, а на нощната масичка държеше албума със снимки и заключващия се дневник. В албума тя криеше от любопитни погледи напълно безинтересни бележки за вечеринки и журове, рецепти за сладкиши и благосклонните си мнения за някои момчета. Мей сама беше купила и ушила пердетата за стаята си — бледорозов театрален тюл, който да омекотява светлината, и набран кретон на цветя. Върху атлазената покривка на леглото беше нахвърляла небрежно пет възглавнички, пред които се мъдреше дългокрака френска кукла с късо подстригани руси коси и с цигара от сукно в отпуснатата уста. Мей смяташе тази кукла за доказателство, че тя е широк човек и може да толерира неща, които не дотам одобрява. Тя обичаше да има приятелки с минало, защото приятелството с такива момичета и техните истории заличаваха всичките й съжаления, че води толкова непорочен живот. Беше деветнайсетгодишна и все мислеше за женитба. Когато излизаше с момчета, говореше с известно вълнение за идеали. Мей почти нямаше представа какво е това идеали, за нея те само обуславяха някак целувките, които човек получава, когато се връща от танци.

Седемнайсетгодишният Джими Мънро, току-що завършил гимназия, беше безподобен саможивец. В присъствието на родителите си той все се чумереше и нищо не споделяше с тях. Знаеше, че не може да им открие познанията си за света, защото те няма да го разберат. Те принадлежаха към едно поколение, което не познаваше нито греха, нито героизма. И не биха приели безропотно твърдото му намерение да отдаде живота си на науката, след като е изкормил от него всякакви чувства. Под „наука“ Джими разбираше радиотехника, археология и самолети. Той си представяше как при разкопки в Перу намира златни вази. Мечтаеше да се залости в някоя работилничка и след години на мъки и присмех да смае света с нов модел самолет, който развива нечувани скорости.

Стаята на Джими в подновената къща се превърна в натур от всякакви машинарийки още щом се нанесе в нея. Детектор със слушалки, ръчно динамо за телеграфния ключ, месингов телескоп и безброй полуразглобени механизми. Джими също си имаше скривалище — дъбово сандъче с тежък катанец. В него държеше половин кутия динамитни капси, един стар револвер, пакет цигари, три гумени изделия, известни под името „Веселите вдовици“, малко шише с ракия от праскови, нож за разрязване на книги с форма на кинжал, четири пакетчета писма от четири различни момичета, шестнайсет червила, задигнати от момичета, с които е танцувал, кутия със спомени от сегашните му любови — изсушени цветя, носни кърпички, копчета и, най-ценното, жартиера с черна дантела. Джими беше забравил как точно се беше сдобил с тази жартиера. Но това, което помнеше, му доставяше много по-голямо задоволство. Той винаги заключваше стаята си, преди да отключи сандъчето.