Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Оттук нататък в голямата къща се разпореждали цяла поредица зли икономки — от онези, които дават такива обяви: „Вдовица, 45, търси работа като икономка на ферма. Умее да готви.“ Те се нижели една след друга и през първите няколко дни правели мили очи, докато не разберели как стоят нещата с Мъртъл. После започвали да фучат из къщата и да мятат мълнии, сякаш някой ги е изнасилил, макар и абстрактно.

На петдесет години Джордж Батъл бил вече старец, прегърбен от работа, безрадостен и вечно навъсен. Очите му все били забити в земята, която обработвал толкова търпеливо. Ръцете му, мазолести и почернели, били напукани като мечи лапи. Но фермата му била красива. Дърветата в овощната градина — подкастрени и нагласени все еднакви, като близнаци. Зеленчуците му — свежи, строени като под конец. Джордж не забравял и къщата и поддържал цветна градина пред нея. Само вторият етаж стоел необитаем. Фермата била поезия, създадена от този почти безсловесен човек. С много търпение той изградил необходимия декор и чакал своята Силвия. Силвия така и не дошла, но въпреки това той се грижел за градината и все я чакал. Синът му раснал и пораснал, ала през всичките тези години той почти не се интересувал от него. Най-важното за Джордж Батъл били овошките и лехите с пресни зеленчуци. Когато Джон, синът му, тръгнал с един керван да проповядва божието слово, Джордж дори не усетил отсъствието му. Той продължил да работи и от година на година да превива все по-ниско гръб над земята. Съседите му никога не разговаряли с него, защото той и без това не слушал какво му говорят. Вечно свитите му ръце се превърнали в гнезда, в които дръжките на сечивата прилягали от плътно по-плътно. На шейсет и пет години той умрял от старост и кашлица.

Джон Батъл се върнал с кервана, за да предяви правата си над фермата. От майка си той бил наследил както епилепсията, тъй и налудничавите си схващания за бога. Джон бил посветил живота си на борба с дяволите. Той ходел от селище на селище, размахвал ръце пред събралите се, призовавал всички дяволи, после проклинал, прогонвал и правел на пух и прах тези олицетворения на злото. Когато се прибрал у дома, дяволите още не били унищожени. Станали на семе, зеленчуците се опитали един-два пъти да покарат и се предали на буренака. Фермата отстъпила пред природата, а дяволите ставали все по-силни и по-нагли.

Ето защо Джон Батъл изпонашил с бели конци кръстчета по дрехите си и шапката си и осигурен с тази броня, обявил война на тъмните сили. В сивия здрач той дебнел из фермата, въоръжен с дебела сопа. Хвърлял се на пристъп в гъсталаците, размахвал сопата и крещял зли заклинания, за да прогони дяволите от убежищата им. Нощем се промъквал в шубраците, където се събирали демоните, хвърлял се безстрашно напред и биел жестоко с оръжието си. Денем се прибирал в къщата и спял, понеже дяволите не работят на дневна светлина.

Един ден, когато припадал здрач, Джон се промъкнал предпазливо до един люляков храст на двора. Знаел, че в този храст злите духове си устройват тайни събрания. Когато ги доближил толкова, че нямало как да му избягат, хвърлил се със скок в храста, като размахвал сопата и крещял. Събудена от шумните удари на сопата, една гърмяща змия се размърдала сънливо и надигнала плоската си твърда глава. Джон изпуснал сопата и се разтреперал, защото сухият предупредителен звук, който издава тази змия, може да ужаси всекиго. Той паднал на колене и няколко секунди се молил. После изведнъж извикал: „Това е змията съблазнителка. Махни се, сатана!“, и се хвърлил напред, готов да я удуши. Змията го клъвнала три пъти по шията, където нямало от белите кръстчета, които го пазели. Той приритал и след няколко минути издъхнал.

Съседите му го намерили едва когато храстът бил навален от лешояди, и това, което намерили, ги карало после да треперят само при споменаването на фермата.

Тя останала без стопанин цели десет години. Дечурлигата говорели, че в къщата има духове, и правели нощни разходки дотам, за да се плашат едно друго. Наистина имало нещо страшно в тази мрачна стара къща със зейнали прозорци. Бялата боя се лющела на дълги фаши, а шиндите така се били изметнали, че целият покрив стоял нащърбен. Самата ферма се превърнала в пущинак. Тя преминала в наследство на някакъв далечен братовчед на Джордж Батъл, който нито я бил виждал, нито я видял.

В 1921 фермата премина в ръцете на Мустрович. Те се появиха неочаквано и някак загадъчно. Една заран просто цъфнаха там — възрастен мъж с възрастната си жена, живи мощи с жълтеникава кожа, която лъщеше, опъната на високите скули. И двамата не знаеха английски. Общуването с хората от долината се осъществяваше от сина им, висок човек със същите високи скули, с ниско остригана черна коса, която растеше до средата на челото му, с меки, вглъбени черни очи. Той говореше английски завалено и продумваше само когато му трябваше нещо.