Джеймс Чейс - Нежен център

— В момента никак не е добре, мистър Харди. Изглежда ужасно нещастен. Сега ще се върна и ще го направим щастлив.

Харди усети внезапно стягане в гърлото. Никога преди не бе поръчвал на тези двамата да извършат убийство. Приличаха на дресирани животни. Щяха да направят точно това, което им кажеше. Колебаеше се, но след това си припомни, че докато Хенеки е жив, той никога няма да е в безопасност.

— Какво, по дяволите, се мотаеш около мен като ухилена маймуна! — изръмжа той. — Връщай се при Джако.

Мо се преметна изящно, после се стрелна и изчезна в тъмнината.

Джако ядеше шестия си шоколад, когато Мо се мушна в бунгалото.

— Всичко е наред — каза Мо бързо. — Мистър Харди получи това, което искаше.

Джако избърса лепкавите си пръсти в носната си кърпа. Все още дъвчейки, той се надигна от стола.

— Хайде да отървем влечугото от тази мизерия — каза той. — Искам да си легна.

Двамата мъже, единият огромен и тлъст, другият парфюмиран и строен, се приближиха до проснатия Хенеки. Мо се наведе и го потупа по лицето.

— Ти си смел глупак, глупако — каза той. — Сбогом и сладка почивка.

Хенеки го погледна с безразличие. Полудяваше от болка. Беше готов да умре.

С театрални жестове Мо взе една от възглавничките на столовете и я сложи върху лицето на Хенеки. После се поклони на Джако.

— Може да сядаш вече, о, голяма, красива кукло — каза той.

Джако понесе огромното си тяло към канапето и като придърпа нагоре панталоните си, полека отпусна гигантските си бутове върху възглавничката.

Рано на следващата сутрин Хомър Хеър седеше на бюрото си. Той се свърза с хотел „Испански залив“ и разговаря с детектива Трас.

— Искам да говоря насаме с мисис Бърнет — каза Хеър, като хриптеше в слушалката. — Не си въобразявам, че ще се срещне с мене, ако й пратя визитната си картичка. Какво да направя?

— Какво ще кажеш за плажа — каза Трас, след като помисли малко. — Тя е на плажа всяка сутрин между десет и дванайсет. Ела тук към десет часа и аз ще ти я покажа. За какво по-точно става дума?

— Ще бъда там в десет и десет — каза Хеър и затвори.

Той отиде до сейфа, отвори го и извади сакото и запалката на Крис Бърнет. Пъхна запалката в джоба си, а сакото остави на бюрото. Позвъни на Люсил. Тя влезе и го погледна въпросително.

— Бъди добро момиче и опаковай това сако заради мене — каза Хеър.

Люсил погледна сакото, после баща си.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита тя. — Не ми харесва тази работа. От това, което чета по вестниците, личи, че Травърс е корав залък и играта с него може да ти излезе през носа.

Хеър просия срещу нея.

— Не си претоварвай мозъка с това — каза той. — Първо ще говоря с дъщеря му. Ако някой може да го убеди да се раздели с половин милион, това е тя.

Люсил сви нервно рамене.

— Е добре, но не забравяй, че те предупредих. — Тя взе сакото с гримаса и го отнесе.

Хеър запали цигара и смъкна туловището си в стола. Загледа се намръщено през прозореца. Имаше риск, помисли си той, но да прибере половин милион долара беше нещо, на което не можеше да устои. Трябваше обаче да пипа внимателно около мисис Бърнет и да бъде готов да се оттегли при първия признак на опасност.

След десет минути той нахлупи жълтата си панамена шапка, взе увития в кафява хартия пакет, който Люсил беше сложила на бюрото му, и тръгна бавно и тромаво към асансьора. Излезе на улицата, качи се в служебната кола и подкара към хотел „Испански залив“.

Трас, едър и червендалест бивш полицай, го чакаше. Двамата мъже тръгнаха по оградената с цветя алея, която водеше към плажа на хотела.

— Ако някой разбере, че аз съм ти казал къде да намериш мисис Бърнет — изсумтя Трас, — ще си загубя работата. Каква е идеята все пак?

— Искам да говоря с нея — изхриптя Хеър. — Уф! Не съм вече млад. Не бързай толкова.

— Твоят проблем е, че ядеш твърде много — каза Трас, забавяйки постепенно крачка. — За какво искаш да говориш с нея?

— Това е лична работа, Хенри. Не мисля, че ще те интересува.

Трас го изгледа подозрително. Той спря, когато пред тях изникнаха морето и плажът. Беше още рано и на пясъка лежаха съвсем малко хора.

Трас посочи една далечна фигура, която седеше под плажен чадър.

— Това е тя. Не обвинявай мен, ако те изгони. А започне ли да вика за помощ, аз ще съм този, който ще трябва да те изхвърли.

— Няма да вика — каза Хеър. — Добави двайсет долара към сметката си, Хенри — и притискайки здраво кафявия пакет под мишница, той тръгна бавно по пясъка към мястото, където седеше Вал.