Джеймс Чейс - Нежен център

Вал се чувстваше потисната. Беше говорила с доктор Густав по телефона, преди да дойде на плажа, и той й беше казал, че Крис не е много добре.

— Няма защо да се тревожите — беше я успокоил той. — Трябва да се очакват и лоши дни. Изглежда, че има някаква натраплива идея. Мисля, че ще е добре да дойдете тук днес следобед. Може да ви каже нещо.

Вал обеща, че ще отиде.

— Дръжте се естествено. Кажете му какво сте правила тези дни — продължи Густав. — Не задавайте въпроси. Има вероятност да се разкрие пред вас.

След този разговор трябваше да се насили, за да отиде на плажа, но сега, когато беше вече тук, не съжаляваше. Беше тихо и спокойно и можеше да се отпусне за малко под топлината на слънцето.

Тя се огледа наоколо и видя огромен възрастен мъж с измачкан бял тропически костюм и овехтяла панамена шапка да се движи тежко по пясъка. Вал се почуди кой може да е и изведнъж разбра, че идва при нея. Бързо отмести погледа си, отвори плажната си чанта и извади пакет цигари.

Възрастният мъж беше вече съвсем близо. Като я видя, че се кани да запали цигара, той каза:

— Разрешете ми, мадам.

Повдигна шапката си с елегантен жест и й поднесе огънче със златната запалка, която държеше в огромната си ръка.

Вал се огледа.

— Благодаря, но няма нужда.

Тъкмо когато му обръщаше гръб, погледът й попадна върху запалката. Тя почувства, че пулсът й прескача и дъхът й внезапно спира.

— Съжалявам за безпокойството, мадам — изхриптя Хеър. — Слабост на стар човек. Изглежда, че кавалерството не е на мода вече.

Той рязко затвори запалката, докато малките му лъскави очички наблюдаваха реакцията на Вал. Видя, че тя се колебае, и нарочно пусна запалката в джоба си. Повдигна шапка, обърна се и бавно тръгна обратно.

— Чакайте… — Вал скочи на крака. Носеше бледосин плажен костюм и изглеждаше стройна и привлекателна, когато излезе от сянката на чадъра.

Хеър спря. Те се изгледаха.

— Тази запалка… мисля, че съм я виждала — каза Вал несигурно. — Мога ли да я погледна?

— Разбира се, мадам — каза Хеър, като се приближи към нея. Тя усещаше горещината, лъхаща от огромното му тяло, и чуваше свистящото му дишане. — Тази запалка ли? — Той извади запалката от джоба си, завъртя я с надписа нагоре и й я подаде.

Вал се вгледа в запалката, след това се втренчи остро в Хеър.

— Не разбирам — каза тя. — Тази вещ принадлежи на съпруга ми. Откъде я имате?

Хеър огледа запалката, сякаш я виждаше за първи път, после тромаво се премести в сянката на чадъра и със сподавено пъшкане седна на пясъка.

— От доста време не съм бил на плажа — каза той, оглеждайки обширното пясъчно пространство. — Много е приятно. Жена ми, която почина преди няколко години, беше любителка на плажовете.

С разтуптяно сърце Вал погледна надолу към жълтата панамена шапка. Нещо в този едър възрастен мъж я плашеше.

— Попитах ви откъде имате запалката — каза тя с напрегнат, неестествен глас.

— Запалката? О, намерих я. — Хеър отметна глава назад, за да може да я вижда. — Защо не седнете, мадам?

— Къде я намерихте? — настоя Вал, без да помръдне.

— Значи принадлежи на съпруга ви — каза Хеър замислено. — Как е той днес?

— Бихте ли ми казал къде я намерихте?

— Скъпа госпожо, имайте търпение със стария немощен човек — каза Хеър. — Моля седнете. Не можете да накарате един натежал възрастен мъж като мен да стои прав, нали?

Вал се отпусна на колене. Тя усещаше, че нещо лошо се приближава. По лукавата, престорена усмивка и по лъскавите втренчени очи отгатна, че този ужасен стар човек не може да бъде пришпорван.

Настъпи дълго мълчание, след което Хеър каза:

— Вие сте мисис Бърнет, нали?

— Да.

— Доколкото разбирам, съпругът ви е в санаториум.

Ръцете на Вал се свиха в юмруци, но тя успя да се овладее и да отговори утвърдително.

— Той е изчезнал от хотела преди няколко дни и е бил намерен от двама полицаи, нали?

— Всичко това беше съобщено във вестниците — каза Вал. — Какво общо има то с вас?

Хеър загреба шепа пясък и я остави да изтече през дебелите му пръсти.

— Не ми е чудно, че децата обичат да си играят на плажа — каза той и се изсмя. — Може би оглупявам. Сега бих си поиграл с лопатка и кофичка.

Вал не каза нищо. Тя го гледаше с растящ ужас.

— Изглежда, че мистър Бърнет временно е загубил паметта си — каза Хеър след дълга пауза — и няма представа, какво е правил през нощта на осемнайсети.

Вал усети студена, пълзяща тръпка по гърба си. Сякаш слънцето беше изстинало.