Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Автопилотите поеха управлението.

Хю беснееше и псуваше, изричайки някои думи, които отклоняваха вниманието и възхищението на Алън от гледката, която се виждаше през отвора за наблюдение. Но корабът невъзмутимо се установи на свой собствен курс и се изравни на триста метра, една височина, която поддържаше независимо от променящия се контур.

— Хю, звездите изчезнаха!

— Знам.

— Но, Джордан! Хю, какво стана с тях?

Хю се втренчи в Алън.

— Не знам и не ме интересува! Върви отзад при жените и престани да задаваш въпроси.

Алън си тръгна неохотно, обърна се и хвърли един поглед назад към повърхността на планетата и ясното небе. То го интересуваше, но той не се възхищаваше много от него — способността му да се възхищава, се бе преуморила.

Минаха няколко часа, преди Хю да открие, че някаква, до сега пренебрегвана, група от командни лампички задейства една верига от елементи, чрез които автопилотът щеше да приземи кораба. Няма да е точно, ако се каже, че той „избра“, мястото за кацане. Но нетрепкащите стерео-очи на автопилота подадоха данните на „мозъка“; субмоларният механизъм подбра и прецени; Корабът се приземи плавно върху една хълмиста прерия, недалече от група дървета.

Ерц се появи отпред.

— Какво стана, Хю?

Хю махна с ръка към отвора за наблюдение.

— Пристигнахме.

Той беше прекалено уморен и прекалено изтощен емоционално. Прекараните от него седмици във водене на борба с механизмите за управление на кораба, с които той се справяше почти по усет, гладът и напоследък жаждата — подхранван единствено от неистова амбиция — всичко това го бе направило почти неспособен да се зарадва на своята цел, когато тя се бе сбъднала.

Те се бяха приземили, бяха изминали Пътя на Джордан. Той не беше нещастен; по-скоро успокоен и много уморен.

Ерц се взря навън.

— Джордан! — прошепна той. След това допълни: — Хайде да излезем навън.

— Добре.

Алън излезе напред, докато отваряха въздушния шлюз, а жените напираха след него.

— Пристигнахме ли, Капитане?

— Млъкнете — каза Хю.

Жените се струпаха пред отвора за наблюдение; Алън им обясни, с важен вид и неправилно, картината отвън. Ерц отвори последната врата.

Те подушиха въздуха.

— Студено е — каза Ерц.

Всъщност, температурата бе може би с пет градуса по-ниска от неизменната еднообразност на температурата на Кораба, но Ерц изпитваше това усещане за първи път.

— Глупости — каза Хю, леко подразнен, че някой си позволява да открие какъвто и да било недостатък в „неговата“ планета. — Просто си въобразяваш.

— Може би — съгласи се Ерц. Той замълча неловко. — Ще излезем ли? — добави той.

— Разбира се. — Овладявайки собственото си нежелание, Хю го отмести настрана и скочи от метър и половина на земята. — Хайде, чудесно е.

Ерц го последва и застана близо до него. И двамата останаха близо до Кораба.

— Голяма е, нали? — каза Ерц, с приглушен глас.

— Ами, ние знаехме, че ще е такава — отсече Хю, ядосан на себе си, че изпитва същото празно чувство.

— Хей! — Алън надзърна предпазливо от вратата. — Може ли да сляза долу? Всичко наред ли е?

— Давай напред.

Алън се спусна внимателно през ръба и се присъедини към тях. Той се огледа наоколо и подсвирна с уста:

— Ах!

Първата им разходка ги отведе едва на петнадесет метра разстояние от Кораба.

Те се движеха плътно един до друг и гледаха в краката си, за да не се препънат върху тази странна неравна палуба. Успяха да извървят разстоянието без инциденти, докато Алън вдигна поглед от земята и се озова за пръв път в живота си без нищо близо до него. Зави му се свят и получи остър пристъп на агорафобия; той изстена, затвори очи и падна.

— Какво става на Кораба? — попита Ерц, и се огледа наоколо. Тогава и той изпита същото.

Хю се съпротивляваше. Агорафобията го смъкна на колене, но той й се противопостави, подпирайки се с едната си ръка на земята. Но той имаше предимството, че се бе взирал навън през отвора за наблюдение безкрайно дълго време — нито Алън, нито Ерц бяха страхливци.

— Алън! — изписка жена му от отворената врата. — Алън! Върни се тук!

Алън отвори едното си око, успя да го фокусира върху Кораба и запълзя обратно по корем сантиметър по сантиметър.

— Алън! — изкомандва Хю. — Спри това! Седни!

Алън изпълни това с вид на препил човек.

— Отвори си очите!

Алън послуша и ги отвори предпазливо, отново ги затвори бързо.

— Просто седи, без да мърдаш и ще се почувстваш добре — добави Хю. — Аз съм вече добре.