Анри Барбюс - Огънят

Не виждаме и поручика. Значи, вече нямаме водачи… Човешката вълна, която се е плиснала на ръба на платното се поколебава. Сред шума на стъпките се чува дрезгаво дишане.

— Напред! — извиква някакъв войник.

Тогава всички пак още по-бързо се впускаме в бяг — към бездната.

— Къде е Бертран? — с мъка изстенва някой пред мене.

— Там! Тук…

Той се е надвесил мимоходом над един ранен, но бързо оставя човека, който простира ръце към него и сякаш хълца.

Тъкмо когато ни застига чуваме пред нас иззад някаква издатина тиктакането на картечница. Тревожен миг, още по-тежък от мига, когато бяхме пресекли разтърсваната от преградния огън земя. Този толкова познат глас ясно и страшно ни говори в простора. Но вече няма спиране.

— Напред! Напред!

Пъхтенето се превръща в дрезгав стон, а ние продължаваме да летим към хоризонта.

— Швабите! Виждам ги! — изведнъж казва един войник.

— Да… Е го главите им, там над окопа… Окопът е ей онази там линия. Съвсем близо. Ах, мръсниците му с мръсници!

И наистина забелязват се малки сиви петна, които се издигат, после залягат на самата земя, на петдесетина метра от нас, отвъд ивицата, набраздена и изкорубена черна пръст.

Внезапен тласък надига войниците от групата, в която се намирам. Толкова близо до целта, досега здрави и читави, нима няма да стигнем до нея? Не, ще стигнем. Правим големи крачки. Вече нищо не чуваме. Всеки се е устремил напред, привлечен от страшния трап, вцепенен, почти неспособен да извие глава нито надясно, нито наляво.

Струва ми се, че мнозина се препъват и се отпускат на земята. Отскачам встрани, за да отбягна неочаквано вдигнат щик на пушка, която пада. Съвсем близо до мене Фарфаде с обляно в кръв лице се изправя, блъска ме, хвърля се към Волпат, който е до мене, и се залавя за него. Волпат се навежда и все така устремен го мъкне няколко крачки, после се разтърсва, освобождава се, без да го погледне, без да разбере кой е, и почти задушен от усилие, хрипкаво му подхвърля:

— Пусни ме, пусни ме, дявол да го вземе!… След малко ще те приберат. Не се безпокой!

Другият пада, обръщайки ту на една, ту на друга страна покритото си с яркочервена маска лице, от което всякакво изражение е изчезнало, докато Волпат вече се е отдалечил и само машинално повтаря през зъби „Не се безпокой!“, вперил очи напред към линията.

Рояк куршуми свистят около мене, все повече хора се спират изведнъж, бавно се отпускат или буйно размахват ръце, строполяват се с цялата си тежест, чувам все повече викове, хрипкави, бесни, отчаяни възклицания, страхотни глухи пъшкания, с които целият живот изведнъж си отива. А ние, които все още не сме засегнати, гледаме напред, вървим, тичаме сред играта на смъртта, която бие наслуки.

Телената мрежа. Един отсек е незасегнат. Заобикаляш го. Попадаме в широк пробив — своего рода огромна фуния, образувана от множество фунии една до друга, нещо като страхотна паст на вулкан, издълбана от оръдията.

Това сриване представлява поразителна гледка. Сякаш самите недра на земята са се разбунили. При вида на разкъсаните земни пластове нашата нападателна пламенност нараства, неволно някои мрачно поклащат глава и крещят, и то в миг, когато думите с мъка се изтръгват от гърлото:

— Ей, да му се не знае, ама и ние здравата сме ги ударили, а?

Тласкани като от вятър, ние изкачваме могили от пръст, спускаме се в трапища из тази необикновена пукнатина в земята, омърсена, почерняла, изгорена от настървените пламъци. Пръстта се лепи по краката. Гневно се освобождаваме. Мократа почва е покрита със снаряжение, парцали, долни дрехи, пръснати от изтърбушените торби, и когато скачаме в дупките или изкачваме височините, ние се мъчим да стъпваме по тези останки, за да не затъваме.

Гласове зад нас ни подтикнат:

— Напред, момчета, напред, дявол да го вземе!

— Целият полк е зад нас.

Не се обръщаме да видим, но тази сигурност още повече ни наелектризирва в нашия устрем.

Вече не се виждат фуражки зад насипа на окопа, към който приближаваме. Отпред се редуват трупове на германци — свити като топки или проснати като черти. Стигаме. Вече ясно се вижда насипът с извитите си опасни форми, с подробностите си: амбразурите… Вече сме страшно, невероятно близо…

Нещо пада пред нас. Граната. С един ритник ефрейторът Бертран я мята така, че тя отскача напред и избухва в окопа.

След това щастливо попадение отделението напада рова.

Пепен заляга. Пропълзява край някакъв труп. Стига до рова, спуска се. Влиза пръв. Фуйад прави широки движения, крещи и скача в дупката почти в мига, когато Пепен се плъзга в нея… На върха на насипа, на ръба на черния капан, виждам за миг цяла редица черни демони, които се навеждат и приклякат, за да се спуснат.