Анри Барбюс - Огънят

Анри Барбюс, виден френски писател, е роден на 17 май 1873 г. в градчето Аиер в семейството на дребен журналист.

В годините на Първата световна война Анри Барбюс бе един от първите, може би първият писател, който разлюля камбаната за борба с империалистическата война, даде тласък на антивоенното движение, като в своя роман „Огънят“ разкри всичката лъжа, лицемерие и бруталност на военщината в капиталистическия свят, безогледната безчовечност на кървавата вакханалия.

Постъпил като доброволец в началото на войната(1915), Барбюс прекарва две години между обикновените войници на фронта, изучава техния бит, жаргон, всекидневен египетски труд, опасности в службата, техните разговори. Хвърлени без тяхно съгласие на предна линия срещу смъртта и неприятелските куршуми от господарите на богатствата, те са като зашеметени и отначало не разбират унизителното положение, в което са изпаднали.

Фронтовият живот и всекидневното общуване с войниците, постоянните нощни нападения, артилерийският двубой, писъкът на картечници, вой на сирени, самолетните бомбардировки — цялата неотразима глупост на века заедно с охканията на ранените, обезобразените трупове на убитите, неразбранщината на началството — всичко това, естествено, се отразява в чувствителното съзнание на писателя, докато ден след ден, година след година пред него се разкрива непоносимото бреме, което човечеството е взело на плещите си. Заедно с това пред погледа на Барбюс израства големият, многолик образ на народа. Той цитира думите на един възстар войник с широки ботуши и килната фуражка: „Народът е нищо, а трябва да бъде всичко.“ В едно писмо до жена си той казва за отделните войници: „Бъди уверена, че тъкмо ще се явяват истинските, забележителни герои, защото знам колко митарства, страдания, жертви и истинска самопожертвувателност съдържа в себе си безупречната им и обикновена работа.“

Безсмислицата на всичко, което става с тях и около тях, се трупа в душата на войниците, докато изневиделица се прокрадва въпросът, защо е всичко това? За чии интереси се води тази чудовищна война между капиталистическите държави в света, не е ли за ново разпределение на колониалното наследство, с една дума, не е ли тя по същество империалистическа, антинародна война? Или, по думите на онзи войник в „Огънят“ на Барбюс, война, в която „народите са нищо, а трябва да бъдат всичко“?

До войната Анри Барбюс е писател с име, което се слива с имената на толкова други талантливи автори на тогавашна Франция, общо взето, без перспектива, както свидетелствува първата му сбирка стихове. Тя носи заглавие „Плакачки“ и издава един даровит поет, който „оплаква“ човека в буржоазното общество, изоставен сам на себе си, ако е честен, и жалък, ако е аферист и продажник. Поезия, която излъчва дълбока чувствителност, горчивина и жал към съдбата на онеправданите в тоя живот.

По-късно Барбюс пише романа „Умоляващите“ (1903), чийто герой търси разрешение на жизнените проблеми в своя душевен свят, който той преди всичко трябва да освети и усъвършенствува.

Романът му „Ад“ (1908) също носи влияние на модния тогава индивидуализъм, макар че основната му линия е реалистична, засягаща социалната действителност. По линията на критическия реализъм са дадени в него характерни сцени из френския живот в Париж и провинцията.

Както за голям брой писатели в различни страни, Първата империалистическа война в 1914 г. разкри за Барбюс ново голямо поле за наблюдение и творчество. В „Огънят“ в образите на простите войници фронтоваци Барбюс разкрива как постепенно истината за войната започва да се очертава все по-ясно, тази истина, че те са жертва на една колосална измама, че жертвуват живота си за чужди интереси.

„За месец, откакто съм на фронта, навсякъде спах добре: на тротоара, в ямата от снаряд, в лепкавата кал на края на насипа, в ъгъла на хамбара, в мазетата, землянките, на сламата и без всяка постилка“ — пише той на жена си.

„Днес свършва нашият ред на седене в окопа. Вече е пет часът, а в шест ще дойде смяната и ние ще се върнем в нашия лагер във Виньол. Вчера от шест часа до полунощ и днес от три до девет сутринта охранявахме ходовете за съобщение и укрепвахме насипа, дето се е разсипал. Въоръжен с кирка и лопата, копах прикритие за бойците. От дванадесет часа до един през нощта бях на пост на първа линия, стоях до телеграфния стълб до телените мрежи. Трябваше да си отварям очите на четири.“