Анри Барбюс - Огънят

„Щом се мръкна, под дъжда тръгнахме по склона през полето към немските окопи, които мароканците бяха заели тая сутрин; тия окопи трябваше да заемем и да защищаваме в случай на контраатака. Придвижвахме се твърде бавно, тъй като вървяхме през локви, през разровени пътища и в кал почти до колене, по такива баирчини и ями, че всеки войник по няколко пъти падаше в калта; всяка минута трябваше да се отместваш, да чакаш кога ще отминат другите части, които ни настигат или идат насреща ни, а понякога очаквахме неизвестно какво… Най-сетне се добрахме до калната равнина, разровена от снаряди, и останахме на това място пет часа. Духаше студен вятър, плискаше дъжд, ние плувахме в рядка кал…“

„Изобщо беше ужасна нощ: лежахме под обстрел без никакви прикрития… Всеки зае своето място за стрелба… В десет часа немците започнаха да бомбардират своите предишни окопи. Тая бомбардировка бе една от най-ужасните досега… От всички страни се издигаха и стопяваха белите облаци на взривовете, а след тях излитаха черните късове земя. Нямахме убежища. Притиснах се към стената на окопа, закрил глава с раницата. Около себе си, твърде близко, виждах другарите с разтрошени глави, с откъснати ръце или ранени с парчета снаряди. Канонадата продължи дванайсет часа!“

Тук имаме сухо, обективно описание на бойната обстановка в писмата на Барбюс до жена му. Но дори и като описание; то е достатъчно ясно, красноречиво и поучително.

Друго е в романа. Там обитават живи герои, войници, които мислят, страдат, вълнуват се, чувствуват, спорят, в душата им е цял хаос! „Огънят“ е роман откровение, роман без герои в обикновения смисъл — жертви на своите страсти или душевни вълнения. Героите му са обикновени войници, хора на труда, които не се церемонят да наричат нещата с истинските им имена, говорят често на своя провинциален жаргон със скабрьозни изрази, които често и хартията не търпи.

„Нашата възраст? Всички сме от различна възраст. Нашият полк е резервен; той последователно се попълва с помощни части — ту кадрови, ту запасни… В нашата многоцветна компания, в това семейство без семейни, край огън без огнище са обединени три поколения; те живеят, чакат, мръзнат като безформени истукани, като телеграфни стълбове.“

Барбюс дава пъстра галерия от фигури, събрани „от кол и от въже“, на които забравяш лицата и имената. Срещаш хора, които моментално изчезват и вече никога повторно няма да срещнеш.

„Стоим на гарата пред вагоните. През нощта тревожен сигнал ни накара да скочим и ни раздели със селото: дойдохме тук. Край на почивката: прехвърлят ни в друг участък на фронта. Излязохме от Гошен под покрива на нощта, без да погледнем ни хората, ни предметите, без да можем да се простим с тях даже с поглед, да отнесем със себе си последния им образ.“

Обстановката в романа се мени всекиминутно. Не се довършва никой разговор. Идват нови хора, докато свикнеш с тях, един по един изчезват. Всичко това е някаква огромна лудница, където не знаеш кой заповядва и кого трябва да слушаш. Неволно мислиш, че хората са сенки, и дали всичко това прилича на някаква действителност, която ти се струва създадена от хора без план, без мисъл.

В съзнанието на читателя остава впечатление, че хората, които са забъркали тая каша, са изчезнали някъде и са оставили толкова народ да се лута като мравуняк, чиито изходи са запушени.

Ето един характерен момент от края на книгата:

„Човекът стои на колене; той се е свил, опрян с две ръце в земята, отърсва се и ръмжи като дог:

— Те ще ми кажат: Друже мой, ти си забележителен герой! А аз не искам да ми говорят това! Герои! Някакви необикновени хора? Идоли? Лъжа! Ние бяхме палачи! Ние честно изпълнявахме задълженията си на палачи! И ако потрябва, ще се постараем да направим така, че истинските ни врагове да живеят нашироко… И нека не ме наричат герой, задето съм убивал немците!“

Романът на Барбюс сякаш отваря очите на всеки войник, че той е жалка пионка на други играчи, които често и не помирисват барута, но твърде изкусно използуват облагите на военното положение. Ясно става за мобилизираните работници и селяни, за случайно попадналите гимназисти и студенти, че тия, които организират и водят войната, това са големите финансови магнати, министри и генерали, цялата банкерска каста. За какво? За да уреждат чрез войната своите объркани сметки. С една дума, Първата световна война, която рисува Барбюс, бе война империалистическа по начало, война антинародна, срещу която народите трябваше да се борят, и в тая борба писателите трябва да бъдат на предна линия.