Анри Барбюс - Огънят

Горе, високо, високо, далеч, далеч, мощно, прекъслечно дишат ято страшни птици; чуват се, но не се виждат, те кръжат и се издигат, за да погледнат земята.

Земята! Под дългото печално съзоряване тя прилича на огромна, залята с вода пустиня. Острият предутринен ветрец докосва водата и тя потръпва; пътеки, очертани от войниците и нощните конвои в безплодните ниви, набраздени от коловози, блестящи като стоманени релси в оскъдната светлина; купища кал, в която тук-там стърчат пречупени колове, разкривени железа във форма на X, омотан, усукан като храст бодлив тел. С тинестите си ивици и бари равнината прилича на тук-там залято огромно сиво платно, което плува по море. Не вали, но всичко е мокро, влажно, прогизнало, разнебитено и дори белезникавата светлина сякаш се стича.

В мрежа от дълги ями се сгъстява утайката на нощта. Това са окопите. Дъното им е застлано с лепкав слой — тук кракът на всяка стъпка се отлепва с шум, край всяко укритие вони на урина, а страничните дупки, ако се надвесиш над тях, вонят като уста.

От тези хоризонтални кладенци се измъкват сенки, движат се огромни безформени тела — същински мечки, които шляпат в калта и ръмжат. Това сме ние.

Увили сме се като жителите на Арктика. Опаковани във вълнени дрехи, одеяла, зебло, ние изглеждаме едри и закръглени. Някои се протягат, прозяват се с цяла уста. Различават се червеникави или бледи лица с кални, ивици като белези от рани, с мътно светещи, слепени в крайчетата очи, обрасли с неподстригани бради или със заплескана необръсната четина.

Така-така! Так! Бум! Пушечни изстрели, канонада. Над нас навсякъде гърмят, трещят дълги откоси или отделни взривове. Мрачната огнена, буря не стихва никога, никога. Повече от петнадесет месеца, повече от петстотин дена в това място на света, където се намираме, престрелките и бомбардировките не престават от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Погребани сме във вечно бойно поле: но както тиктакането на домашните часовници някога, в почти легендарното минало, и тук чуваме грохота само когато се вслушаме.

Изпод земята се подава бебешко лице с подпухнали клепачи и толкова зачервени скули, че върху тях сякаш са залепени ромбчета от алена хартия, отваря се едно око, после двете: това е Паради. Кожата на пълните му бузи е цялата на резки от гънките на брезента, в който е спал, завит презглава.

Той се оглежда с малките си очички, вижда ме, кима ми и казва:

— Още една нощ избутахме, батинка.

— Тъй е, синко, а колко ли такива нощи ни чакат още?

Той вдига към небето топчестите си ръце. Едва-едва се измъква по стълбата на укритието и застава до мене. После се препъва в някакъв човек, който седи на земята в полумрака, чеше се и дрезгаво пухти; и се отдалечава, клатушкайки се насам-натам като пингвин сред потоп.

От дълбоките ями един по един се измъкват хората. По ъглите, се образуват плътни сенки, после човешките облаци се раздвижват, раздробяват се… Започват да се различават.

Ето един, наметнал одеялото презглава като качулка. Същински дивак, или, по-скоро, палатка на дивак, която се клатушка и върви. Отблизо в широка рамка от плетена вълна се мярка квадратно жълто, като намазано с йод лице на тъмни петна, със счупен нос, тесни китайски очи, розови по края, щръкнали влажни мустачки като четка за смазка.

— Ей го и Волпат. Как е, Фирмен?

— Горе-долу, карай да върви! — казва Волпат.

Той изговаря тежко и провлечено думите, а на това отгоре сега е и прегракнал. Кашля.

— Май ще се мре. Я кажи, ти чу ли атаката тая нощ? Биваше си я бомбардировчицата, а? Изпипана работа!

И той смърка и избърсва с ръкав вирнатия си нос. После пъха ръка под шинела и куртката си, напипва кожата си и се чеше.

— На свещ убих трийсет парчета! — мърмори той. — В голямата землянка до подземния ход да видиш, братче, какво е гъмжило от въшки! Просто ги гледаш как търчат из сламата, както тебе те виждам.

— Та кой, казваш, атакува, швабите ли?

— Швабите. И ние. Някъде към Вими. Контраатака. Ти не чу ли?

— Не — отвръща вместо мене дебелият Ламюз, човекът бик. — Аз хърках. Нали оная нощ бях наряд.

— Аз чух — заявява дребният бретонец Бике. — Лошо спах. Или направо изобщо не спах. Имам си собствено укритие. Ей там, оня боклук.

И той ни сочи продълговат трап, където върху тънък слой мръсна слама има място колкото за един човек.

— Екстра квартира! — допълва той и клати малката си глава, корава като недодялан камък. — Почти не съм къртил. Таман да затворя очи, и смяната от 129-и ме стресна. Минаха край мене. И усетих не шума, а миризмата им. Ей, представяш ли си краката на толкова момчета баш до муцуната ти. От това се събудих. Просто ме удари в носа.