Анри Барбюс - Огънят

— Братче, бай ти дойчо беше там, заврял задник в една дупка, прегънат на две; с краката нагоре зяпаше небето. Все едно, че показваше ботушите си и казваше: „Бива си ги. Заповядай!“ „Лесна работа“ — викам си. Ама стана една работа, докато ги измъкна тия фасонлии. Без преувеличение, дърпам, извивам, друсам цял половин час, нищо. Па и той, пациентът, не помага, вкочанясал. Накрая, както дърпах, и краката на мършата взеха, че се отлепиха от коленете, панталонът се скъса и аз бух! Изведнъж гледам, паднал съм по гръб с по един ботуш във всяка ръка. Та трябваше оттам да му изхвърлям краката.

— Хайде де, чак пък толкова!…

— Питай свързочника Йортеп дали не е вярно. Той също поработи с мене. Бъркаме с ръка в ботушите и вадим кости, парчета чорапи, парчета крака. Ама струваше си трудът, погледни!…

Та докато Карон се върне, Потерло използува ботушите, които баварският картечар не е успял да износи.

Така всеки според ума, енергията, хитростта и смелостта си гледа да се справи със страшните неудобства. Сякаш всеки, като се показва, признава: „Толкова успях, можах, осмелих се да направя в голямата беда, в която съм изпаднал.“

Менил Жозеф дреме, Блер се прозява. Мартро пуши, втренчил поглед. Ламюз се чеше като горила, а Йодор като уистити. Волпат кашля и мърмори: „Ще хвърля топа.“ Менил Андре е извадил огледалцето и гребена и разчесва хубавата си кестенява брада, сякаш се грижи за рядко растение. Еднообразното спокойствие се нарушава тук-таме от настървено раздвижване, предизвикано от общото неизбежно заразително присъствие на паразитите.

Барк, който е наблюдателен, се оглежда, изважда, лулата от устата си, плюе, смигва и казва:

— И все пак хич не си приличаме!

— Че защо да си приличаме? — отвръща му Ламюз. — Щеше да е чудно, ако си приличахме.

Нашата възраст? Сред нас има хора от всички възрасти. Нашият полк е запасен, последователно попълнян отчасти с действуващи, отчасти с мобилизирани. В полувзвода има запасни, има новобранци, има и войници на средна възраст. Фуйад е четиридесетгодишен, Блер би могъл да бъде баща на Бике, който е младок от 13-и набор. Ефрейторът вика на Марто „дядо“ или „дъртак“ в зависимост от това, дали се шегува или говори сериозно. Ако не беше войната, Менил Жозеф сега щеше да е в казармата. Доста странна картина представляваме, когато ни води нашият подофицер Вижил, славно момче, с нещо като нарисувани мустачки над устната: преди няколко дена, когато бяхме в резерв, скачаше на въже с децата. В нашата разнородна група, в това бездомно семейство, в това домашно огнище, без огнище, което ни обединява един край друг, три поколения заедно живеят, чакат, бездействуват като безформени статуи, като крайпътни камъни.

Колкото до типа — какви ли няма между нас! Събрани сме отвсякъде. Разглеждам двамата си съседи. Потерло, миньор от мина „Калон“, е розов, веждите му са жълтия като слама, очите му — сини като цвят на лен; дълго търсиха в складовете достатъчно широк супник за голямата му златиста глава. Фуйад, лодкар от Сет, върти дяволски очи; има дълго слабо лице като на мускетар с хлътнали страни и с цвят на цигулка. Всъщност двамата ми съседи се различават един от друг като деня и нощта.

Кокон, върлина с очила, с лице, разядено от миазмите на големия град, се отличава не по-малко от Бике, недодялания бретонец със сива кожа и квадратна като паве челюст. А сладкодумният Андре Менил, добре подреденият аптекар от някаква нормандска подпрефектура, с красива тясна брадичка, също няма нищо общо с Ламюз, тлъстия селяк от Поату с бузи и тил като сурова пържола. Тарикатският език на Барк, чиито дълги крака са кръстосвали по всички посоки улиците на Париж, е в пълна противоположност с почти белгийския напевен изговор на момчетата „от север“, дошли от осми териториален полк, със звучния гърлен говор на войниците, придадени ни от 144-и полк, които натъртват съгласните, сякаш маршируват по паваж, със задъхания диалект на оверняците от 124-и, които винаги се търсят сред другите като привлечени една от друга мравки… Още помня първите думи на шегаджията Тирет, когато ни се представи „Аз, дечица, съм от Клиши-ла-Гарен! Кой предлага нещо по-добро?“, и първото оплакване, което ме сближи с Паради: „На подбив ме взеха, защото съм морванец…“

С какво се занимаваме? От всичко по малко. Какви сме били в ония отминали времена, когато все още сме имали някакво място в живота, преди да дойдем тук и да заровим съдбите си в тия къртичини, които дъждът и картечният огън изравняват, а ние непрекъснато сме принудени да правим отново? Повечето са земеделци и работници. Ламюз е ратай, Паради — колар, Кадилак, върху чийто заострен череп се клати детска каска като купол, забучен на камбанария, както казва Тирет, има собствена земя. Дядо Блер е бил изполичар в Бри, Барк е бил момче за поръчки и с триколката си е правил акробатични номера между парижките трамваи и такситата, майсторски е псувал, според собствените му думи, по булеварди и площади стадото пешеходци, плашейки ги като кокошки. Хубав, с мъжествено вдигната глава, с равен поглед, ефрейторът Бертран винаги стои малко настрана от другите, мълчалив и коректен — той е бил надзирател в някаква фабрика за корсети. Тирлоар е боядисвал коли, и то без да мърмори, както твърдят някои. Тюлак е бил кръчмар при заставата Трон, а Йодор с кроткото бледо лице държал гостилничка край някакъв път, недалеч от сегашния фронт; кръчмичката му била поочукана от снарядите — естествено, защото Йодор си е без късмет, това всеки го знае. Менил Андре, човекът, който все още е донякъде приличен и сресан, продавал сода бикарбонат и непогрешими специалитети на някакъв централен площад; брат му Жозеф продавал вестници и илюстровани романчета на не знам коя си гара от държавната железопътна мрежа, докато недалеч оттам, в Лион, Кокон, очилатият, човекът цифра, се въртял, облечен в черна престилка, с оловнолъскави ръце, зад тезгяха на железарски дюкян, а Бекюв Адолф и Потерло още от зори, влачейки мъждивите звездици на лампите си, пъплели из каменовъглените мини на Север.