Анри Барбюс - Огънят

Има и други, чийто занаят все не си спомняме и които бъркаме един с друг, разни селски пътуващи занаятчии, майстори по всичко, без да се брои съмнителният Пепен, който пък сигурно въобще не е имал занаят (едничкото, което се знае за него, е, че преди три месеца, когато бил в тила след излизане от болницата, се оженил…, за да получава добавките за войнишките семейства).

Сред заобикалящите ме няма хора със свободни професии. Подофицерите и санитарите обикновено са учители. В полка един брат-марист е старши санитар в лазарета, един тенор е ординарец велосипедист при помощник-командира, един адвокат е секретар на полковника, един рентиер — домакин по оклада в нестроевата рота. При нас няма нищо от този род. Ние сме редовни бойци, сред нас почти не се срещат интелектуалци, хора на изкуството или богаташи, които в тази война излагат лицата си зад амбразурите рядко или под офицерски фуражки.

Да, вярно е, всички ние дълбоко се различаваме.

И все пак си приличаме.

Въпреки различията във възрастта, в произхода, в културата, в положението и в цялото ни минало, въпреки пропастите, които някога са ни разделяли, в общи черти ние сме едни и същи. Под същия груб силует ние крием и проявяваме едни и същи навици, нрави, един и същ опростен характер на хора, върнали се в първобитно състояние.

Един и същ език, съставен от работнически и казармен жаргон и местни диалекти, подсилен с няколко новоизковани думи, ни слива като сос с гъстите тълпи, които, от колко сезона вече, се точат от всички краища на Франция и се трупат в североизточната и част.

Освен това тук, свързани заедно от безвъзвратна съдба, понесени въпреки волята си от едно течение, въвлечени в огромното приключение, ние сме принудени с всяка изминала седмица, с всяка изминала нощ все повече да заприличваме един на друг. Страшната теснотия, в която протича нашето всекидневие, ни притиска, приспособява ни едни към други, претопява ни. Това е нещо като съдбоносна зараза. Всеки войник толкова заприличва на другия, че за да се види тази прилика, не е нужно човек непременно да ни гледа отдалеч, от разстояние, при което бихме изглеждали като прашинки, носени над равнината.

Чакаме. Омръзва ни да седим: ставаме. Ставите се обтягат, поскръцват като разсъхнало дърво и стари панти: и хората ръждясват от влагата като пушките, по-бавно, но по-основно. И отново, в друго положение, пак започваме да чакаме.

Все чакаме в бойна готовност. Превърнали сме се в машини за чакане.

В момента чакаме чорбата. После ще чакаме писмата. Но всяко нещо с времето си: след като свършим с чорбата, тогава ще мислим за писмата. После ще вземем да чакаме нещо друго.

Гладът и жаждата са силни инстинкти, които мощно действуват върху съзнанието на другарите ми. Понеже чорбата се бави, те започват да се оплакват и да се дразнят. Нуждата от храна и питие се излива в ругатни.

— Ей го, стана осем. Какво правят с тая манджа, че не я носят?

— А на мене тъкмо от вчера на обед ми се е отворила една глътка! — скърца Ламюз с влажни от желание очи, а бузите му са се зачервили, сякаш намазани с винена боя.

С всяка изминала минута недоволството все повече расте.

— Плюме сигурно си е излял в търбуха моята манерка, дето трябваше да ми я донесе, обърнал е още някоя и друга и се е проснал някъде пиян.

— Така ще да е — подкрепя го Мартро.

— Типове, гадове! Всички нестроеваци са такива! — реве Тирлоар. — Отвратителни животни! Всички до един са лапачи и лентяи! По цял ден се изтягат в тила и не могат дори навреме да дойдат да донесат храната. Аз да съм, ще ги пратя в окопите на наше място и тогава няма никъде да кръшкат! И първо на първо ще наредя всички от взвода да се редуват за кашавари и чорбари. Разбира се, който иска…, и тогава…

— Сигурен съм — вика Кокон, — че тая свиня Пепер ги бави всичките. И нарочно го прави, освен това сутрин не може да се измъкне от леглото като хората, горкичкият! Десет часа му трябват да кърти във въшкарника, маминото детенце! Иначе господинът се потрива през целия ден.

— Ще му дам аз едно потриване — мърмори Ламюз. — Де да бях там, щеше да рипне от леглото. Щях да му друсна някоя и друга обувка по кратуната и да му дръпна крачетата…

— Оня ден — продължава Кокон — броих: цели седем часа и четиридесет и седем минути се е мъкнал от 31-ви пункт дотук. А то е работа за пет часа, не повече от пет часа, вярно, добър ход.

Кокон е човек цифра. Той обича и страстно цени точната документация. По всички поводи рови, търси статистически данни, събира ги с търпение на насекомо и ги предлага на всеки, който е съгласен да го слуша. Сега, докато стреля с цифрите, слабичкото му лице, скалъпено от сухи кости, от триъгълници и ъгли, над които са кацнали двата кръга на очите му, е свито от яд.