Анри Барбюс - Огънят

Той се качва на стъпалото за стрелба, правено на времето си, когато тук е била предната линия, и гневно протяга глава над бруствера. Тънък хладен лъч се влачи по земята, блясва в стъклата на очилата му и в капката, която виси на носа му, светва като диамант.

— А пък тоя, Пепер е истинска бъчва! Да не повярваш колко литра си налива в търбуха само за един ден.

Дядо Блер кипи в своя ъгъл. Големите му белезникави като кокален гребен мустаци потръпват.

— Да ти кажа ли? Чорбарите са мръсни типове. Само едно знаят: кръшкай и пет пари не давай, това се вика компания.

— Същинска мърша — убедено въздъхва Йодор; той лежи на земята с полуотворена уста и прилича на мъченик: следи с безизразни очи Пепен, който се разхожда нагоре-надолу като хиена.

Злобното раздразнение срещу закъснелите кипи, кипи, та ще прелее.

Тирлоар, мърморкото, само това чака, той вече е в стихията си. Подклажда нарастващия гняв с малки резки движения:

— Поне да речеш, че ще е нещо вкусно, а то пак ще ни пробутат някой буламач.

— Хей, братлета, помните ли какви мръвки ни дадоха вчера, да си наточиш ножа на тях! И това ми било говеждо! Да му умра на говедото! Чиста велосипедна гума, ако щете да знаете, това си беше! Рекох на момчетата: „Кротко, не дъвчете много бързо, да не си строшите кътниците, ако обущарят е забравил да извади пироните!“

В друго време речта на Тирет, като че ли бивш уредник на филмови турнета, щеше да ни разсмее, но сега духовете са възбудени и тя предизвиква само общо ръмжене.

— Друг път пък, за да не се оплакваш, че е твърдо, вземат, че ти дадат вместо месо нещо меко като гъба, вкус няма. Като го излапаш, все едно, че си гаврътнал чаша вода, ни повече, ни по-малко.

— Такова нещо не държи влага — казва Ламюз. — Мислиш си, че си се натъпкал, а пък търбухът ти празен. И малко по малко хвърляш топа, издъхваш си от глад.

— Другия път — гневно заявява Бике — ще говоря с началството: „Господин капитан…“ — ще му кажа…

— Аз пък — прекъсва го Барк — ще се пиша болен, ще отида при доктора и ще му кажа: „Господин докторе…“

— То пък някой ще ти обърне внимание. Всичките са от един дол дренки. Решили са да усмъртят войника.

— Аз ви казвам, че ще ни одерат кожата!

— И с виното е същото. Имаме право да ни раздават в окопите, понеже така е гласувано не знам къде си и не знам кога си, важното е, че е гласувано. Е, вече сме от три дена тук и от три дена все ни хързулват.

— Дявол да го вземе!

— Манджата пристига! — съобщава един войник, който дебне на завоя.

— Време беше.

И бурята от гневно възмущение изведнъж стихва като под въздействието на магическа пръчка. И ядът им също така внезапно се превръща в задоволство.

Запъхтени, плувнали в пот, трима бакари слагат на земята баки, един бидон, две брезентови ведра и кръгли хлябове, нанизани на пръчка. Облегнати до стената на окопа, те си бършат лицата с кърпи или с ръкав: И аз виждам как Кокон усмихнато се приближава до Пепер и забравил обидите, с които го е обсипвал, протяга сърдечно ръка към една от манерките, които издуват колана на Пепер като спасителен пояс.

— Какво ще гризкаме?

— Ей го там — отвръща неопределено вторият нестроевак.

От опит е научил, че съобщаването на менюто винаги предизвиква горчиво разочарование.

И още задъхан, започва да разправя колко дълъг и труден е пътят, който току-що е изминал: „Навсякъде пълно с народ, просто арабски пазар, не можеш да се провреш. Трябва да се сплескаш като цигарена хартия… Само дето някои разправят, че кашаварите си гледали кефа!…“ Той лично сто пъти предпочитал да е с ротата в окопите въпреки нарядите и работата, отколкото да се занимава със сегашния си занаят два пъти на ден, че и през нощта!

Паради вдига капаците на баките и надзърта:

— Постен фасул, варено месо и кафе. Това е всичко.

— Мамка им! Ами виното? — крещи Тюлак. И възмутено започва да вика другарите: — Я елате насам, да видите! Това вече е връх на всичко! Сега пък решили да ни лишат от вино!

Зажаднелите войници пристигат с разкривени лица.

— Ама че обед! — викат те, разочаровани до дъното на червата си.

— Ами това в оная кофа какво е, а? — казва нестроевакът, все така червен и потен, и с крак показва едното ведро.

— Вярно — казва Паради, — сбърках. Имало вино.

— Ама че плямпало! — обажда се нестроевакът, свива рамене и му хвърля неизказано презрителен поглед. — Като не виждаш, сложи си бинокъла за крави! — И добавя: — По четвърт на човек… Може да е малко по-малко, щото един кьорчо ме блъсна в Горския ход, поразлях някоя и друга капка… Уф — бърза да добави той, — ако не бях натоварен, щях да му дам да се разбере, такъв ритник щях да му друсна в задника! Ама избяга с четвърта скорост, говедото му с говедо!