Анри Барбюс - Огънят

— Човек трябва да прави, каквото е длъжен да прави, ама пък и трябва да умее да се оправя — казва Барк и бавно мачка калта нагоре-надолу.

— Няма как — подчертава Тюлак. — Ако не можеш да се оправиш сам, и дяволът не може те оправи.

— На война всеки сам се оправя!

— Ясно, ясно.

Мълчание. После сред лишенията те си припомнят сладостни митове от миналото.

— Е, не е като оня хубав живот, дето го живеехме в Соасон — продължава Барк.

— Ей, дявол да го вземе!

Отблясък от изгубения рай се появява в очите и като че ли и по лицата, вече посинели от студ.

— Не живот, а празник — въздъхва Тирлоар, замислено спира да се чеше и се заглежда някъде далеч, отвъд окопите.

— Ей, дявол да го вземе, почти празен град, кажи-речи, наш! Къщи, легла…

— Долапи!

— Ами зимниците!

На Ламюз чак очите му се просълзяват, лицето му разцъфтява, но на сърцето му е тежко.

— Дълго ли стояхте там? — пита Кадилак, който дойде по-късно с подкреплението от Оверн.

— Няколко месеца…

При спомена за онова време на изобилие, почти загасналият разговор отново буйно пламна.

— Гледаш — продължава Паради като насън, — войници търчат пред къщите и зад къщите и се прибират в квартирата с кокошки, вързани около кръста, и по един заек под мишница, взет назаем от някой туземец или туземка, които не е видял и въобще няма да ги види.

И се замислят за забравения вкус на пиле и заек.

— Някои неща плащахме. Пара играеше, лъжа няма. Още бяхме богати по онова време.

— Стотици хиляди франкове оставихме из дюкяните.

— Да, даже милиони. Цял ден прахосвахме, нямаш представа. Приказен празник беше!

— Ако щеш, вярвай, ако щеш, недей — каза Блер на Кадилак, — ама въпреки всичко, както и навсякъде, откъдето минаваме, най-много ни липсваше огън. Все трябваше да се блъскаме, да търсим, да купуваме. Ах, братчета, що сме тичали за тоя огън!…

— Ние пък бяхме на квартира при нестроевите. Там кашавар беше високият Мартен Сезар. Ей, тоя умееше да ти намери дърва.

— А, да, него си го биваше. Няма какво да се лъжем, цар беше!

— Винаги имаше дърва в кухнята, винаги, братче. Иначе по целия град се разкарваха кашавари и хленчеха, че нямали дърва и въглища. А той си имаше огън. Като изгори всичко, ще рече: „Гледай си работата, ще я оправя някак!“ И хайде готово!

— Даже прекаляваше понякога, това си е право. Първия път, като го видях в кухнята, знаеш ли на какво вареше чорбата? На една цигулка, дето я беше намерил в къщата.

— Е, това вече е безобразие — рече Менил Андре. — Знам, че цигулката за нищо не служи, ама все пак…

— Друг път пък намери отнякъде билярдни щеки. Наша милост едва успя да задигне една за бастун. Всичко друго — хайде в огъня. После креслата от гостната, все от махагон, и тях едно след друго тайно ги изгори. Той нощем ги изтърбушваше и ги нарязваше да не би някои офицер да се намеси.

— Е, чак толкова не бива… — рече Пепен. — Ние дели две седмици се топлихме с един стар долап.

— Ама да питаш защо нямаме нищо? Трябва да се вари чорбата, а нито дърва, нито въглища. Дадат дажбата, а ти седиш с празни ръце пред куп месо сред другарите, които си правят шеги с тебе, пък после вземат да те псуват. Какво да правиш тогава?

— Занаятът го изисква. Ние не сме виновни.

— Офицерите нищо ли не казваха, като задигахте това-онова?

— И те не оставаха по-долу, гледай си работата! Демезон, ти помниш ли какво направи поручик Вирвен, оня, дето разби вратата на една изба с брадва? Един войник го беше видял и той му дал вратата да я насече за горене, та да не разправя какво е станало.

— Ами горкият Саладен, офицерът от нестроевата рота? Срещнахме го, тъкмо се смрачаваше, излизаше от една изба с по две бутилки бяло вино във всяка ръка, братлета. Също като бавачка с четири кърмачета. Понеже го надушиха, беше принуден да слезе пак в морето на бутилките и да раздаде на всички. Ама ефрейторът Бертран е човек с принципи и не щя да пие. Помниш ли, двукрака кървавицо?

— Къде е сега този кашавар, дето все намирал дърва? — попита Кадилак.

— Умря. Един снаряд му улучил казана. Не го ранил, ама пак умрял. От стряскане, като видял макароните си с краката нагоре. Нещо сърдечна спазма, казваше докторът. Сърцето му не го бивало. Него го биваше само дърва да намира. Бързо-бързо го погребаха. Направиха му ковчег от пода на една стая: събраха едно до друго дъските и ги заковаха с пирони от картините. С тухла го наковаха. Докато го отнасяха, аз си рекох: „Добре, че умря, че ако беше видял това, никога нямаше да си прости, дето не се е сетил за дъските от пода.“ Хей, голям чешит беше, кучият му син!