Анри Барбюс - Огънят

Кокон и Тирет си разправят спомени от казармата. Годините в казармата са оставили в съзнанието им незаличими впечатления — запас от богати спомени, винаги свежи, винаги готови, от които вече десет, петнадесет, двадесет години тези хора са свикнали да черпя теми за разговор… Така че и сега продължават, въпреки че от година и половина познават войната във всичките й форми.

Долавям част от разговора, останалото отгатвам. Това, впрочем, са все едни и същи историйки от военната служба: разказвачът е затворил устата на някой злонамерен подофицер със смела дума, казана на място; имал е дързостта да говори високо и силно, да!… Откъслечни думи стигат до ушите ми:

— И да не мислиш, че аз се уплаших, когато Ньоньой ми изтърси тая? Дума да не става, братче. Всички останали другари мълчат. Ама аз викам високо: „Господин фелдфебел, викам, възможно е, ама…“ (Следва изречение, което не си спомням.) Нали разбираш, така му казах. Той зъб не обели. Само рече „Добре де, добре“ и се чупи. Ама после съвсем другояче взе да се държи с мене.

— Както и аз с Додор, фелдфебела на 13-а рота, когато бях в отпуск. Мърша. Сега е пазач в Пантеона. Не можеше да ме гледа. Веднъж…

И всеки разопакова личния си багаж от исторически изречения.

Всеки е като останалите, а няма нито един, който да не казва: „Аз не съм като другите.“

— Пощата!

Пристига висок широкоплещест човек с дебели прасци, облечен старателно и грижливо като стражар.

В лошо настроение е. Има нови нареждания, та сега трябва всеки ден да ходи до командния пост на полковника да носи пощата. Той ругае срещу тази мярка, сякаш е насочена специално срещу него.

Но докато ругае, разговаря между другото с този, с онзи, вика ефрейторите за писмата, такъв му е обичаят. И въпреки яда си не държи за себе си всичките сведения, с които пристига натоварен. Докато развързва пакета с писмата, раздава и устно новините.

Най-напред казва, че в рапорта е вписано черно на бяло, че е забранено да се носят качулки.

— Чуваш ли? — вика Тирет на Тирлоар. — Ще трябва да хвърлиш хубавата си качулка.

— Имат много здраве! Тая няма да я бъде. Няма нищо общо с мене — отвръща качулатият, засегнат в гордостта и удобството си.

— Заповед на главнокомандуващия армията.

— Нека тогава главнокомандуващият да заповяда да не вали. Не желая да слушам.

Повечето заповеди, дори и не толкова необикновени, винаги се посрещат така…, преди да бъдат изпълнени.

— Заповедта гласи също — продължава „пощаджията“ — да се подстрижат брадите. И косите. С машинка, нула номер!

— Затвори си устата, шишко! — каза Барк, чийто перчем е пряко застрашен от наредбата. — Виж ми окото! Това няма да го бъде, тъй да знаеш!

— Защо на мене го казваш? Ако щеш, изпълнявай, ако щеш, недей. Аз пет пари не давам.

Покрай сигурните, писани новини, има и по-големи, но пък затова и по-несигурни, по-фантастични: дивизията щяла да бъде сменена, щели да я пратят на почивка, ама истинска почивка, за шест седмици — в Мароко, а може би и в Египет.

— Ехе… Охо… Аха…

Те слушат. Оставят се да бъдат увлечени от новото, невероятното.

Все пак някой пита фелдфебела с пощата:

— Кой ти каза?

Той посочва изворите си:

— Подофицерът на опълченското отделение, което е на служба в ГЩК.

— Къде?

— В щаба на корпуса… Ама и други разправят. Оня чешит, не му зная името, оня, дето прилича на Гал, ама не е Гал. Някакъв си негов роднина, бил не знам какво си, не знам къде си. Та искам да кажа, осведомен е.

— И какво?

Застанали в кръг около разказвача на приказки, те го гледат с жаден поглед.

— В Египет ли, казваш, сме щели да идем?… Нищо не зная. Знам само, че там имаше фараони на времето, когато бях малък и ходех на училище. Ама какво е станало оттогава…

— В Египет.

Тази мисъл неусетно се загнездва в мозъците.

— А, не — вика Блер, — мене ме хваща морската болест… Е, вярно, че морската болест минава… Ама какво ще каже булката?

— Няма как, ще се примири! Там ще гледаме негри и големи птици из улиците, както по нас са врабците.

— Ами нали щяхме да ходим в Елзас?

— Да — казва фелдфебелът. — Някои от ковчежничеството така мислят.

— Аз нямам нищо против.

… Обаче здравият смисъл и придобитият опит вземат връх и прогонват мечтите. Толкова често се е повтаряло с положителност, че ще заминем далеч, толкова често сме го вярвали и толкова често сме оставали разочаровани! Така че сякаш в даден момент ние се събуждаме от сън.

— Всичко това са празни приказки. Веднъж ли са ни го правили тоя номер. Почакай, преди да вярваш. И хич да не те е еня.