Анри Барбюс - Огънят

И се обръща към ветерана:

— Ей, дядката с мострите… Ти там, точно ти!

Човекът се обръща, гледа го зяпнал.

— Слушай, татенце, бъди така любезен, дай ми адреса на лондонския си шивач.

Прастарото лице, цяло покрито с бръчки, се хили, после човекът, спрян за миг от вика на Барк, е повлечен от потока, който го следва и го блъска.

След няколко не толкова забележителни фигури пред веселяците се явява нова жертва. На червения грапав тил расте нещо като мръсна овча вълна. Коленете му са прегънати, тялото наклонено напред, гърбът извит; нестроевакът едва се държи на крака.

— Брей! — изкрещява Тирет и го сочи с пръст. — Та това е известният човек-акордеон! На панаир щяхме да плащаме да го видим. Тук гледането е гратис!

Докато човекът, за когото се отнасяха тези думи, мърмори някакви ругатни, тук-таме се чуват смехове.

Това е достатъчно, за да насърчи още повече двамата шегаджии, които в желанието си да пускат смешки пред непретенциозната публика стигат дотам, че се подиграват с недъзите на тези стари бойни другари, които денонощно се трудят в покрайнините на великата война, за да подготвят и оправят бойните полета.

И други зрители се намесват. Сами нещастници, те се присмиват на още по-нещастните от тях.

— Погледни. Ами оня там!

— Ами видя ли тая скица, какъв е късокрак! Хей, не можеш стигна небето, а!

— Ами оня там, дето краят му се не види! Ей, че небостъргач!

— А, тоя си е заслужил манджата! Да, заслужил си си манджата, дядка!

Въпросният човек върви с дребни стъпки и носи кирката си отпред като свещ, лицето му е сгърчено, цял се е превил, скован от лумбаго.

— Ей, дядо, искаш ли да ти дам две су? — пита го Барк и го тупа по рамото, когато той минава край него.

Опърпаният плешив войник обидено ръмжи:

— Ама че мръсна гаменория!

Тогава Барк подхвърля пискливо:

— Хей, да се държиш по-прилично, че… пръдльо такъв, дърт посерко!

Старият изведнъж се извръща, заеква от яд.

— Я го виж ти! — хили се Барк. — Тоя пък намислил да се кара, развалина такава! Гледай го, че той бил войнствен, бе! Да имаше шейсет години по-малко на гърба си, щеше дори да се бие.

— Па и да не беше пиян — прибавя просто така Пепен и търси с поглед други жертви сред потока пристигащи.

Накрая се влачи последният ветеран с хлътнали гърди, изкривеният му гръб скоро изчезва.

Завършва шествието на похабените, замърсени от окопите ветерани сред подигравателните лица на тези зловещи троглодити, наполовина излезли от калните си пещери.

А часовете се нижат, вечерта вече обвива със синьо небето и с черно — предметите; тя идва и се слива със сляпата съдба и с тъмната невежествена душа на хората, заровени тук.

В здрача се чува тропот, глъчка; нова военна група си пробива път.

— Мароканци.

Пристигат. Лицата им са сивкавочерни, жълти, кафяви, брадите — редки или остри и къдрави, шинелите им — жълтеникавозелени, каските — изцапани с кал, с полумесец на мястото на нашата граната. В плоските им или ъгловати издължени лица, лъскави като монети, очите приличат на топчета от слонова кост и оникс. От време на време в редицата се клатушка някой по-висок от останалите — сенегалски стрелец с черно като въглен лице. Зад ротата се вее червено знаменце със зелена ръка по средата.

Ние ги гледаме и мълчим. Тези никой не ги закача. Внушителни са и дори малко страшни.

Но африканците изглеждат весели, жизнерадостни. Естествено, отиват на първа линия. Там е мястото им и щом минават, значи, много скоро ще има атака.

— На тях и на седемдесет и петмилиметровото оръдие, честна дума, трябва да им запалим свещ! В трудни минути винаги и навсякъде пращат мароканската дивизия!

— Не пасват с нас, много са бързи. Няма начин да ги спреш…

Сред тези дяволи от жълтеникаво, бронзово или абаносово дърво едни са сериозни и лицата им са заплашителни, мълчаливи, затворени. Други се смеят; смехът им звънти като музика на странни екзотични инструменти, зъбите им бляскат.

Нашите разправят разни случки за негрите: за настървеността им при щурм, за опиянението, с което се впускат в бой на нож, за нежеланието им да отстъпват. Повтарят се истории, които почти всеки ден разказват с едни и същи думи и жестове — вдигат ръце: „Камрад, камрад!“ — „Не, никакъв «камрад»!“ — и правят движение, като че удрят с щика напред, на височина на корема, а после го издърпват изотдолу, помагайки си с крак.

Един от стрелците, като минава, чува за какво говорим. Поглежда ни, маха с глава и повтаря: „Не, камрад, никога камрад, режи главата!“