Анри Барбюс - Огънят

— Вярно, че не са като нас, кожата им е като брезент — признава Бике, който при това не е от страхливите. — Знаеш ли, скучно им е, като са на почивка. Живеят само за мига, когато офицерът си слага часовника в джоба и им казва: „Напред!“

— В същност те са истински войници.

— Ние не сме войници, ние сме хора — казва дебелият Ламюз.

Здрачило се е и все пак тези ясни и верни думи сякаш хвърлят светлина върху мъжете, които са насядали тук и чакат от сутринта, от месеци.

Те са хора, обикновени момчета, внезапно изтръгнати от живота. Като обикновени хора, набрани наслуки сред тълпата, те са невежи, не особено възторжени, ограничени, пълни с груб здрав смисъл, който понякога им изневерява; склонни са да се оставят да ги водят и да правят каквото им кажат, устойчиви на мъката, способни дълго да търпят.

Това са прости хора, които още повече са опростели поради обстоятелствата, само основните им инстинкти са се подсилили: инстинктът за самосъхранение, егоизмът, упоритата надежда, че ще оживеят, удоволствието от яденето, пиенето и спането.

От време на време от тъмнината и мълчанието на техните големи човешки души се надигат викове на човечност, дълбоки тръпки на страдание.

Когато става толкова тъмно, че вече едва се вижда, се дочува шепот; той се приближава, зазвучава по-гръмко — заповед:

— Втори полувзвод! Сбор!

Строяваме се. Проверка.

— Ходом марш! — казва ефрейторът.

Потегляме. Пред склада за сечива спираме, тъпчем на място. На всекиго дават лопата или кирка. Един подофицер ни ги подава в тъмнината:

— На теб лопата. Дръж, и да те няма! На теб също лопата, на теб — кирка. По-живо, бързайте и освобождавайте пътя!

Поемаме по хода, който пресича окопите и води право към предните линии, към сегашната подвижна жива и страшна граница.

Сред сивото небе невидим вече самолет кръжи, описва големи дъги и изпълва простора със задъхано боботене. Навред, вдясно, вляво, навсякъде гръмотевици раздират тъмносивото небе с големи кратки блясъци.

Сивкавата зора едва-едва осветява еднообразния, още черен пейзаж. Между стръмния път вдясно, който слиза от мрачините и тъмната като облак гора Альо, където само се чува, без да се вижда, как колите на бойния обоз се готвят да потеглят, се простира поле. Ние, хората от 6-и батальон, пристигаме тук в края на нощта. Подредихме пушките на пирамиди и сега стоим сред кръг от смътна светлина, стъпили в мъглата и калта, стоим на тъмни, едва открояващи се синкави групи или като самотни призраци. Всички сме обърнали глави към пътя, който се спуска ей там. Чакаме останалата част от полка: 5-и батальон, който беше на първа линия и напусна окопите след нас…

Глъчка…

— Ето ги!

Дълга неясна маса се появява на изток и се спуска сякаш от нощта, надвиснала над здрачния път.

Най-сетне! Свърши се тая проклета смяна, която започна вчера в шест часа вечерта и трая цялата нощ; сега и последният човек се измъкна от последния ход.

Този път изкарахме страшно в окопите. Осемнадесета рота беше напред. Съсипаха я: за четири дена осемнадесет убити и петнадесетина ранени, на всеки трима един убит, и то без атака, само от бомбардировките.

Това ни е известно и когато осакатеният батальон приближава и затънали в калното поле, се разминаваме с другарите, като разпознаем някого, навеждаме се и си подхвърляме:

— А осемнадесета рота, а!…

И като казваме това, си мислим: „Какво ли ще стане с нас, ако така продължава? Какво ли ще стане с мене?…“

Седемнадесета, деветнадесета и двадесета рота пристигат една след друга и нареждат пушките си на пирамида.

— Ето и осемнадесета!

Тя пристига накрая: заемала е първия окоп и е била сменена последна.

Просветва и предметите се очертават по-ясно. По пътя се задава капитанът на ротата. Той върви сам пред войниците си. Върви трудно, опира се на бастун поради старата си рана от боевете при Марна, от която са му останали ревматични болки, а и поради друга една мъка. Носи качулка, навел е глава; сякаш следва погребално шествие; вижда се колко е угрижен и че в същност наистина следва погребално шествие.

Ето и ротата.

Тя се показва, редиците й са разстроени. Сърцата ни се свиват. Очевидно тя е по-къса от трите останали роти в батальона.

Тръгвам по пътя и отивам да посрещна войниците от осемнадесета рота, които се спускат по пътя. Униформите на оцелелите са облепени с жълта пръст; войниците сякаш са облечени в цвят каки. От вече засъхналата охрена пръст платът се е втвърдил; полите на шинелите, които се удрят в жълтата кора на коленете, приличат на дъски. Лицата са хлътнали, потъмнели, очите — разширени и трескави. Прахът и мръсотията добавят още бръчки по лицата.