Анри Барбюс - Огънят

— Къде си ранен, братче?

— В ушите. Един снаряд, биваше си го, братче, взе, че избухна като пръдня баш пред нас. Главата ми, трябва да кажа, мина точно между капките, ама съвсем край нея префучаха парчетата и прас по ушите.

— Да го беше видял — рече Фуйад, — мръсна работа, и двете му уши увиснаха. Ама нали имахме пакети с превръзки, па и ония с носилките още един ни пробутаха. Та му навихме на тиквата три пакета превръзки.

— Дайте си нещата и да се връщаме.

Фарфаде и аз си разделихме товара на Волпат. Фуйад, почернял, измъчен от жажда, мърмори, инати се и държи да носи оръжието и раницата си.

Бавно се мъкнем. Винаги е приятно да не вървиш в строй. Толкова рядко ни се случва, че ни изненадва и добре ни идва. Скоро някакъв полъх на свобода ни развеселява и четиримата. Вървим си сред полето сякаш за собствено удоволствие.

— Все едно, че сме излезли на разходка — гордо казва Волпат.

Когато стигаме до завоя горе на височината, той се отдава на розови мечти.

— Това е то, братче, спасителната рана. В края на краищата ще ме изпратят в тила, лъжа няма.

Той мига, очите му блестят сред огромната бяла топка, която се клатушка на раменете му — червеникава от двете страни, над ушите.

Отдалеч, откъм селото бие десет часът.

— Пет пари не давам за часа — казва Волпат. — Времето вече няма нищо общо с мене.

Той става словоохотлив. От леката температура говори бързо и думите изпреварват бавната стъпка, с която той вече върви отпуснато.

— Ще ми закачат червен етикет на шинела, няма грешка, и ще ме изпратят в тила. Някакъв учтив тип ще ме поведе тогава и ще ми каже: „Насам, после завиваш нататък… Това е…, братче.“ После амбулаторията, после санитарният влак и глезотене на разни госпожи от Червения кръст из целия път, както разправя и Крапле Жюл, после болница в тила. Легла с бели чаршафи, печката бумти, а наоколо народ, разни хора, дето им е работата само с нас да се занимават, пък ние ги гледаме и си седим, пантофи според правилника, братче, нощна масичка: мебел! А да знаеш как хранят в големите болници! Ще ми дават хубави манджи, ще се къпя, ще използувам всичко, каквото има. Най-хубавите парчета и не ти трябва да се биеш с другите и да се караш до кръв, за да ги докопаш. Ръцете ми ще си лежат ей така на чаршафа и нищо няма да вършат, луксозна работа — като играчки, разбираш? А под чаршафа краката топли, загрети до бяло от горе до долу, и пръстите им разтворени като теменужки.

Волпат спира, пребърква се, изважда от джоба си, заедно с всеизвестната си ножица от Соасон, нещо, което ми показва:

— Я гледай, това виждал ли си го?

Снимка на жена му и на двете му деца. Показвал ми я е неведнъж. Гледам, клатя глава.

— Ще си отида в отпуск по болест — казва Волпат — и докато ушите ми се залепят, жената и малките ще ме гледат и аз ще ги гледам. А през това време, докато растат като марули, другарчета, войната ще си продължава… Руснаците… е, не се знае, може пък.

Той се унася в ромона на своите щастливи предвиждания, мечтае на глас, вече се е отдалечил от нас, празнува своето лично щастие.

— Мошеник! — вика Фуйад. — То бива късмет, бива, ама чак пък толкова, дявол да го вземе!

И как да не му завидиш? Той щеше да си отиде за един, два или три месеца, и то през този сезон, вместо да се излага на опасност и да гние, ще си поживее като рентиер!

— Отначало — казва Фарфаде — ми беше чудно, като чувах някои да пожелават „щастлива рана“. Но каквото и да разправят, разбирам сега, че все пак това е едничкото, на което бедният войник може да се надява, ако не е луд.

Приближихме до селото. Заобиколихме гората.

На завоя от гората изведнъж срещу светлината изскочи женска фигура. Светлите лъчи я очертаваха. Тя стоеше права до дърветата, които образуваха лилав насечен фон — стройна, с пламнала руса коса, на бледото й лице се открояваха като петна две огромни очи. Блестящото създание ни огледа, поклащайки се леко, после внезапно се скри в храсталака като факел.

Неговото появяване и изчезване поразиха Волпат и той загуби нишката на думите си:

— Ама сърна е тази жена!

— Не — каза Фуйад, който не бе дочул добре. — Тя се казва Йодокси. И друг път съм я виждал, затова я знам. Бежанка. Не знам откъде е, ама сега е у Гамблен у някакво семейство.

— Слаба и хубава — забелязва Волпат. — Не можеш й отказа. Сладурче. Крехко пиленце… Ама какви очи, а!

— Странна е — казва Фуйад. — Не я сдържа на едно място. Видиш я тук, после там, с тия руси коси. После изведнъж изчезне! Безследно. И знаеш, пет пари не дава за опасността. Някога се мярка чак към предната линия. Виждали сме я да скитосва из полето пред окопите. Чудна е.