Анри Барбюс - Огънят

Най-сетне съзираме тъй дълго търсения оазис: отвъд един хълм, върху по-висок хълм — покриви, покрити с плочи, сред кичеста зеленина, свежа като салата.

Там е селото; докосваме го с погледи, но още не сме стигнали. Дълго време то сякаш се отдалечава, докато полкът се катери към него.

Най-сетне, точно когато бие дванадесет, пристигаме в лагера, който вече бе започнал да ни се струва невероятен, приказен.

С маршова стъпка, с пушки на рамо, полкът залива догоре улицата на Гошен-л’Абе. Повечето села в околността на Па-дьо-Кале имат по една-единствена улица. Но каква улица! Тя често е дълга няколко километра. В Гошен-л’Абе се разклонява пред кметството и образува други две улици: селището е като главно „У“, неравно оградено с ниски къщи.

От дългата движеща се редица се отделят колоездачите, офицерите, ординарците. После, докато вървим напред, войници на групи нахлуват и изчезват под портите на хамбарите, тъй като все още свободните къщи са запазени за офицерите и за канцелариите… Нашият взвод най-напред отива до края на селото, после се оказва, че има недоразумение между артелчиците, и се връщаме на другия край, там, откъдето пристигнахме.

Това разкарване ни забавя и в отделението, разтакавано от север на юг и от юг на север, освен огромната умора и раздразнение от ненужното ходене се долавя и трескаво нетърпение. От огромно значение е да ни настанят и да ни пуснат на свобода, колкото може по-рано, ако искаме да осъществим отдавна лелеяната си мечта — да наемем у някой местен жител помещение с маса, около която отделението да се храни. Много сме говорили по тоя въпрос, за приятните мигове, които ни чакат. Съвещавахме се и решихме, че сега вече ще поемем тази допълнителна разноска, направихме и обща каса.

Но ще успеем ли? Много от помещенията вече са заети. Не сме ние единствените, изпълнени с тази мечта за удобство, ще трябва, значи, доста да търчим, за да уредим нашия стол… Три дружини пристигат след нас, но четири са вече тук, освен това има и допълнителни столове — на санитарите, на писарите, на водачите на коли, на ординарците и други такива, редовните столове на подофицерите, на взвода и какви ли не още… Всички тези хора са по-силни от простите войници от ротите, по-подвижни са, имат повече средства и могат предварително да си изпечат работата. И още докато вървим в редица по четирима към хамбара, определен за отделението, виждаме как други мечтатели като нас вече се мяркат на праговете на завоюваните помещения и се отдават на домакинствуване.

Тирет мучи и блее:

— Ето го обора!

Доста голям хамбар. Сламата е накълцана и като стъпваме, вдигаме облаци прах; мирише на клозет. Но горе-долу сме на завет. Сваляме багажа, настаняваме се.

Още веднъж онези, които са мечтали за кой знае какъв рай, са разочаровани.

— Гледай ти, и тук е същата стока като другаде.

— То навсякъде е едно и също.

— Така си е, дявол да го вземе.

— То се знае…

Но време за приказки няма. Трябва да се оправим и да изпреварим другите — това му е майката. И то колкото може по-скоро. Макар че гърбовете ни са смазани и краката ни болят, правим това последно усилие, от което ще зависи благоденствието ни за цяла седмица.

Отделението се разделя на два патрула, които потеглят тичешком, единият наляво, другият надясно, по улицата и без това вече препълнена с войници, очевидно също заети с търсене. Всички се наблюдават, следят се… и бързат. Понякога даже се сблъскват, бутат се, ругаят.

— Веднага ще започнем оттам; иначе ще ни изпреварят!…

Струва ми се, че участвувам в отчаян бой между всички войници из улиците на току-що завоювано село.

— За нас — казва Мартро — войната все си е борба и бой, непрекъснато!

Чукаме от врата на врата, стеснително се представяме, предлагаме се като нежелана стока. Някой от нас пита:

— Нямате ли някое местенце, госпожо, като за войници? Ще плащаме.

— Не, защото имам офицери (или подофицери, или пък: защото тук е столът на музикантите, на секретарите, на пощальоните, на господата от амбулаториите и т.н.).

Провал след провал. Едно след друго затваряме всички врати, които сме открехнали, и пред прага се споглеждаме с все по-слаба и по-слаба надежда в очите.

— Дявол да го вземе! Ще видиш, че нищо няма да намерим — мърмори Барк. — Толкова филоксери са се настанили преди нас. Мръсни лайна!

Тълпата набъбва навсякъде. И трите улици почерняват по принципа на скачените съдове. Срещаме „туземци“ — старци и сакати, с изкривена походка или безумно изражение, или пък млади, обвити от тайнствеността на скрити болести или на политически връзки. Колкото до фустите — само старици и момичета, много момичета, дебели, с пухкави лица; те се клатушкат като бели гъски.