Анри Барбюс - Огънят

Неочаквано в една от пресечките между две къщи за миг ми се мярка нещо: някаква жена прекосяваше сянката…

Но това е Йодокси! Йодокси, жената сърна, която Ламюз преследваше там, край гората, като фавн в утрото, когато водехме ранения Волпат и Фуйад, а тя се мярна и с усмивка се съедини с Фарфаде.

Нея току-що зърнах като слънчев лъч в тази уличка. После тя се скри зад някаква стена и уличката потъна в сянка… Значи, тя е вече тук! И ни е следвала през цялото ни дълго и мъчително преселение! Привлечена…

Да, това й личи: колкото и за кратко да зърнах лицето й под светлата украса на косите, ясно забелязах, че е сериозна, замечтана, замислена.

Ламюз, който ме следва по петите, не я видя. Аз не му заговорвам за нея. Скоро ще открие присъствието на тази красива жена, към която цялото му същество се стреми, но която го отбягва като блуждаещо пламъче. Впрочем засега сме много заети. На всяка цена трябва да завоюваме желаното кътче. Продължаваме лова отчаяно настървени. Барк ни води. Той е взел работата присърце. Чак трепери, прашният му перчем се развява. Води ни, вирнал нос. Предлага ни да опитаме и на жълтата врата пред нас. Напред!

При жълтата врата срещаме една наведена фигура — Блер е сложил крак на крайпътния камък и дялка с нож засъхнала кал по обувките си, от която падат цели парчета… Също като че ли вае скулптура.

— Краката ти никога не са били толкова бели — закача го Барк.

— Шегата настрана — казва Блер, — не знаеш ли случайно къде е тая идиотска кола?

И обяснява:

— Трябва да потърся зъболекарската кола, че да ми закачат ченета и да ми махнат гнилите корени, дето са ми останали. Уж някъде насам била, колата за зъби де.

Той затваря ножчето си, прибира го и тръгва покрай стената, цял изпълнен с мисълта за възкресението на челюстите си.

Още веднъж молим като просяци:

— Добър ден, госпожо, дали нямате някое местенце, дето да се храним? То се знае, разбира се, ще плащаме…

— Не…

На осветения нисък прозорец се подава като от аквариум някакъв старец и вдига странното си плоско лице, пресечено с успоредни бръчки като извехтяла страница.

— Ами кучкарника?

— В кучкарника няма място; и нали там перем…

Барк хваща топката в летеж.

— И там става. Може ли да видим?

— Там перем — мърмори жената и продължава да мете.

— Вярвайте ни — казва любезно усмихнат Барк, — ние не сме неприлични хора, нито се напиваме, нито правим гюрултия. Нали може да надзърнем, а?

Жената оставя метлата. Тя е слаба. И плоска като дъска. Късата дрешка виси на раменете й като на закачалка. Лицето й е безжизнено, замръзнало, сякаш е от картон. Поглежда ни, колебае се, после насила ни отвежда в някакво много тъмно помещение от кал, пълно с мръсни дрехи.

— Чудесно — искрено вика Ламюз.

— Ама мило детенце! — казва Барк и потупва кръглата като гумена топка бузка на едно момиченце, което ни оглежда вирнало носле в полумрака. — Ваше ли е, госпожо?

— Ами това? — прави усилие да се намеси Мартро, зърнал едно вече поотраснало бебе с опънати като мехур и зацапани с прах бузи, по които лъщят следи от сладко, и колебливо протяга ръка да помилва изплесканото сочно личице.

Жената не благоволява да отговори.

Стоим пред нея и пристъпяме от крак на крак, хилим се като просяци, които още не са си получили милостинята.

— Дано тая дърта мискинка се съгласи! — шушне ми на ухото Ламюз, разяждан от безпокойство и желание. — Тук, знаеш, е цял разкош, пък и навсякъде е вече претъпкано!

— Маса няма — най-сетне казва жената.

— За масата да не ви е грижа! — възкликва Барк. — Ей тая врата, дето е опряна в ъгъла, ще я направим на маса.

— Да не вземете да мъкнете и да разхвърляте всичко! — отвръща картонената жена, изпълнена с недоверие; очевидно вече съжалява, че не ни е изгонила веднага.

— Не се безпокойте, казвам ви. Ей сега ще видите. Хей, Ламюз, гълъбче, ела да ми помогнеш.

Поставяме старата врата върху две бурета под недоволния поглед на сухата жена.

— Като я поизчистим — казвам, — екстра ще стане.

— Точно така, стринке, ще я изметем и от покривка няма нужда.

Тя се чуди какво да каже, гледа ни враждебно.

— Има само две столчета, а вие колко сте?

— Горе-долу една дузина.

— Една дузина ли? Господи-божичко!

— Голяма работа! Всичко ще се нареди, ей там оная дъска, готова пейка. Нали, Ламюз?…

— Всякак! — казва Ламюз.

— Тая дъска — вика жената — ми трябва. Едни войници, дето бяха тука преди вас, се опитаха да ми я отмъкнат.