Анри Барбюс - Огънят

— Добре ще си хапнем! — рече очарован Ламюз.

Надзърнахме в кухнята. Грейнал от щастие, Барк се въртеше край чугунената печка, която заемаше едната стена и изпълваше помещението с горещия си дъх.

— Без да ме забележат, бутнах супата да ври — пошушна ми той и вдигна капака на тенджерата.

— Огънят не е силен. Половин час, откак съм сложил месото, пък водата още е бистра.

Миг след това чувам, че спори с хазяйката. Става въпрос за тази допълнителна тенджера: нямала повече свободно място на печката си; казали сме й били, че ни трябвала само една тенджера, и тя повярвала; ако знаела, че ще й правим въртели, нямало да ни даде стаята под наем. Барк отговаря, шегува се и успява да успокои чудовището.

Един по един пристигат и останалите. Изпълнени със сладки мечти, като гости на сватбен пир, те намигат, потриват ръце.

Когато попадат в тази черна кухня след ярката светлина навън, те стоят няколко мига заслепени като загубени, същински бухали.

— Не е много светличко — казва Менил Жозеф.

— А на тебе, батинка, какво ти трябва?

Останалите се провикват в хор:

— Много сме си добре тук.

В полумрака като в подземие всички поклащат одобрително глави.

Произшествие — по невнимание Фарфаде се опира до мръсната мека стена и на рамото му се отпечатва толкова черно петно, че се вижда дори тук. Фарфаде, който толкова се грижи за външността си, мърмори и за да избегне втори допир със стената, се блъска в масата и изпуска лъжицата си на земята. Навежда се, опипва неравния под, където години наред са се стелили прах и паяжини. Когато намира лъжицата, тя е черна като въглен и от нея висят някакви нишки. Разбира се, тук да изпуснеш нещо е цяла катастрофа. Трябва да се движим внимателно.

Ламюз слага тлъстата си като салам ръка между два прибора.

— Хайде на трапезата!

Ядем. Храната е обилна и доброкачествена. Шумът от разговорите се смесва с бълбукането на изпразвани бутилки и на дъвкането с пълна уста. Докато се наслаждаваме на щастието да ядем седнали, един лъч се процежда през високото прозорче, хвърля дрезгава светлина в част от помещението, очертава квадрат на масата, проблясва върху един прибор, козирка, око. Без да ме забележат, наблюдавам това мрачно празненство, където кипи веселие.

Бике описва митарствата си, докато намери жена, която да се съгласи да му опере дрехите.

— Ама скъпичко искат, дявол да го вземе!

Тюлак разправя каква опашка имало на бакалницата — нямали право да влязат вътре, трупали се като овце.

— И макар че си вън, ако не си доволен и кажеш една дума повече, и оттам ще те изгонят.

Какви други новини? Новата заповед предвиждала строги санкции за посегателство върху имуществото на местните жители и вече съдържала списък на наказаните. Волпат е евакуиран. Войниците от 93-и набор ще бъдат изпратени в тила — и Пепер е сред тях.

Когато донася пържените картофи, Барк съобщава, че на масата на хазяйката имало войници: санитарите на артилеристите.

— Те си мислят, че са се наредили, ама ние сме си по-добре — казва Фуйад убедено, като се разполага в сянката на малкото отвратително помещение, където сме толкова натясно, колкото в землянка (но на кого ли би минало през ума да прави такова сравнение?).

— Знаете ли — казва Пепен, — момчетата от девето ударили кьоравото! Една бабка ги приела без пари, защото старецът й, който бил умрял преди петдесет години, на времето си бил стрелец. Разправят даже, че без пари им дала месо и те сега го ядели задушено.

— Навсякъде има добри хора. Ама момчетата от девето наистина имат страшен късмет, от цялото село точно на тази къща да попаднат, дето има добри хора.

Палмир идва и носи кафето, което сме си заръчали. Започва да се опитомява, слуша ни и даже ни пита начумерено:

— Защо викате на фелдфебела кафеджията?

Барк многозначително отговаря:

— Открай време така му викат.

Когато жената си отива, започват да одумват кафето й:

— Измитичко пада! Захарта на дъното се вижда.

— И го продава по десет су.

— Това си е чиста прецедена водица.

Вратата се открехва и очертава бяла линия; в процепа се показва лицето на едно момченце. Привличаме го като котенце, сочим му парче шоколад.

— Викат ме Шарло — чурулика детето. — Ние сме съседи. И ние имаме войници. Все си имаме войници. Продаваме им, каквото искат. Само дето понякога се напиват.

— Я слушай, малкия, ела насам — казва Кокон и хваща момченцето между коленете си. — Слушай сега. Нали татко ти казва: „Дано да продължи войната?“ А?