Анри Барбюс - Огънят

— Да, ама там ще си останат. Никога нищо по-добро няма да излезе, никога.

Отказвам се от спора, невежеството, винаги когато може, отрича обещанията на прогреса, и оставям дебелия си другар заинатено да си въобразява, че необикновените постижения на науката и на индустрията изведнъж са спрели.

Започнал да ми разкрива дълбоките си мисли, той продължава, навежда глава, приближава се към мене и ми казва:

— Знаеш ли тя е тук, Йодокси.

— Аха! — отвръщам аз.

— Да, братче. Ти никога нищо не забелязваш, това си го знам. — И Ламюз снизходително ми се усмихва. — Та разбираш ли? Щом е дошла тук, значи, я интересуваме. Последвала ни е заради някой от нас, можеш да бъдеш сигурен. — После продължава: — Искаш ли да ти кажа, братче? Дошла е заради мене.

— Сигурен ли си?

— Да — глухо казва човекът бик. — Първо на първо, аз я искам. После на два пъти, братче, съм я срещал на пътя си. Разбираш ли? Ще ми кажеш, че избяга; ами че тя е срамежлива, то си е така…

Той спира посред улицата и ме поглежда право в очите.

Пълното му лице с лъскави от тлъстината бузи и нос е сериозно. Той вдига топчестия си юмрук към тъмножълтите, грижливо завити мустаци и нежно ги поглажда. После продължава да ми разкрива сърцето си.

— Имам й мерак, да, ама съм съгласен и да се оженя за нея. Казва се Йодокси Дюмай. По-рано не ми идеше на ум да се оженя за нея, ама откак научих фамилията й, съвсем друго стана и съм съгласен. Ей, дявол да го вземе, ама е хубавица, а? И не само дето е хубава… Ах!…

Дебелият момък прелива от чувства, от вълнение и се мъчи да ми ги предаде с думи.

— Ех, братче!… Понякога просто с въже трябва да ме вържеш — отсича мрачно той и кръвта нахлува в шията и бузите му. — Толкова е красива, толкова… Пък аз съм… Такава една, не като другите, сигурно си забелязал, ти всичко забелязваш. Селянка уж, пък е такава по-страшна от парижанка, ако ще парижанката да е издокарана, наконтена, нали? Тя… Аз.

Той свива червеникавите си вежди. Иска да ми обясни какво великолепно нещо мисли. Но не познава изкуството да се изразява с думи и замлъква; остава сам с несподелимото си вълнение, винаги сам въпреки желанието си.

… Вървим редом един до друг край къщите. Гледаме как пред портите спират коли, натоварени с бурета. Гледаме как по прозорците към улицата цъфтят храсти от консервени кутии, китки от прахан и фитили — всичко, което войникът е принуден да купува. Почти всички селяни се занимават с бакалия. Местната търговия бавно се е развивала, но сега се е развихрила. Всеки търгува, обзет от треска към цифрите, заслепен от умножението.

Камбаните бият. Задава се шествие. Военно погребение. Върху кола за сено, водена от войник от обоза, е положен ковчег, покрит със знаме. Следват я команда войници, подофицер, един свещеник, един цивилен.

— Мършаво погребение, с отрязана опашка! — казва Ламюз. После прошепва: — Лазаретът не е далеч. Опустява, няма как! Какво да се прави. Ех, добре са си мъртвите. Но само понякога, невинаги… Ето!

Отминаваме последните къщи. На полето, в края на улицата, са се разположили полковият и бойният обоз: походните кухни и тракащите коли, които ги следват, натоварени с куп съдове, колите с червен кръст, камионите, каруците със сено, кабриолетът на пощальона.

Около колите са пръснати палатките на водачите и на караула. Между тях коне тъпчат голата земя и със стъклените си очи гледат бездънното небе. Четирима войници сглобяват маса. Ковачницата на открито дими. Това разнородно, пълно с живот селище, настанено в разорана нива, където успоредни криволичещи коловози са се втвърдили от горещината, вече обилно е заобиколено със смет.

Край лагера една голяма бяла кола се откроява сред другите с чистотата и блясъка си. Ще речеш, луксозна кола сред панаир, където входът е по-скъп.

Това е прословутата зъболекарска кола, която Блер търси.

Ето го и Блер. Стои пред нея и я оглежда. Вероятно отдавна се върти наоколо и не може да откъсне очи. Самбрьомьоз, санитарят на дивизията, се връща от покупки и се качва по подвижната стълбичка от боядисано дърво, която води до вратата на колата.

В ръцете си държи голяма кутия, сухар, хубав хляб и бутилка шампанско.

Блер го заговаря:

— Я слушай, простако, в тая кола ли са зъболекарите?

— То си пише — отвръща Самбрьомьоз, нисък, набит, чист, избръснат, с бяла, като колосана брадичка. — Ако не виждаш, зъболекарят не може да те излекува, ами иди на ветеринар.

Блер се приближава и внимателно разглежда колата.