Анри Барбюс - Огънят

Отвъд този селски двор, през един процеп в ниската стена се вижда овощната градина, чийто влажен и плътен листак покрива сочната земя, по-нататък — завеса от зеленина, украсена с цветя, едни бели като статуйки, други лъскави като сатен и разноцветни като вратовръзки. Още по-нататък е ливадата, в която сенките на тополите простират тъмнозелени и златистозелени черти. Още по-далеч отвесен квадрат от хмел, а след него квадрат от зелки, наклякали на редове върху земята. Из слънчевия въздух, по слънчевата земя жужат пчели, които, както се казва в стиховете, работят с песен и щурци, които напук на басните, пеят без никаква скромност, така че целият простор ехти.

От върха на една топола се стрелка сврака, наполовина черна, наполовина бяла. Тя цяла се превърта; прилича на парче обгорял вестник.

Войниците се изтягат с наслада на една каменна пейка и полузатворили очи, се припичат на слънцето, което в дупката на този широк двор нагрява въздуха като в баня.

— Седемнайсет дена, откак сме тук! А мислехме, че след някой и друг ден ще си вървим!

— Никога не се знае! — казва Паради, клати глава и цъка с език.

През отворената дворна врата виждаме група войници, които се разхождат вирнали носове, жадни за слънце. След тях минава Телюрюр: върви посред улицата, клати пищния си корем, крачи с извитите си като дръжки на кошница крака и обилно, щедро плюе ту надясно, ту наляво.

— Мислехме още, че ще ни бъде тежко тук, както навсякъде, където сме били на почивка. Ама сега е истинска почивка и времето се задържа хубаво и въобще си е добре.

— И няма кой знае какво учение, нито наряди.

— И като си свободен, седиш си тук и си почиваш.

Свит в края на пейката, старецът, когото бяхме зърнали още в деня на пристигането си да търси съкровището, се премества по-близо до нас и вдига пръст.

— Като бях млад, много ме търсеха жените — уверява ни той и клати глава. — Колко госпожици са ми минали през ръцете!

— Аха! — казваме разсеяно ние, защото през старческия брътвеж се вслушваме в шума на тежка, претоварена каруца.

— Сега — продължава старецът — само за пари мисля.

— Ах, да, имането, дето го търсите, нали, дядо!

— То се знае — казва старият селянин.

Усеща заобикалящото го недоверие.

С палец почуква черепа си, после сочи към къщата:

Гледайте я тая гадинка — казва и сочи някакво насекомо, което бяга по стената. — Какво казва? Казва: „Аз съм паякът, дето точи тънки жички.“

И древният старец добавя:

— Никога не бива да съдиш туй, дето го правят хората, защото не знаеш какво може да излезе.

— Така си е — учтиво отвръща Паради.

— Ама че смешно старче — процежда през зъби Менил Андре, рови из джоба си, изважда огледалце и съзерцава разхубавеното от слънчевото време лице.

— Чудак! — доволно мърмори Барк.

— Отивам си — казва старецът; той се тормози и не го сдържа на едно място.

Става и пак тръгва да търси имането.

Влиза в къщата, на която сме опрели гърбове; оставя вратата полуотворена и ние зърваме в стаята, край огромното огнище, едно момиченце, което съсредоточено играе на кукли. Волпат се замисля и казва:

— Права е.

Детските игри са сериозни занимания. Играят само големите хора.

Гледаме как минават кравите, после хората, излезли на разходка, а сега гледаме как минава времето, гледаме всичко.

Гледаме живота на вещите, как в природата се отразява времето, небето, как я оцветяват сезоните. Привързахме се към това кътче, защото сред непрекъснатите ни скитания тук случайността ни задържа по-дълго, живеем по-спокойно, отколкото другаде, и тази привързаност ни прави чувствителни към всичките му промени. Вече сме месец септември, вчера беше август, утре идва октомври, септември, е най-вълнуващият месец, пръска из хубавите дни смътни предупреждения. Вече разбираме значението на окапалите листа, които се гонят по плоските камъни като ято врабци.

… Да, свикнахме едни с други, този край и ние, свикнахме да бъдем заедно. Толкова пъти са ни пресаждали, но тук ние се хванахме и не мислим истински за заминаване дори когато говорим за това.

— Нали единайста дивизия стоя месец и половина на почивка — казва Блер.

— Ами триста и седемдесет и пети цели девет седмици! — подкрепя го Барк неопровержимо.

— Според мене и ние поне толкова ще седим. Казвам „поне“…

— Ех, да можем тук да изкараме войната.

Барк се е разнежил и почти си вярва.

— Че какво, и тя някои ден ще свърши!

— Че какво!… — повтарят и другите.