Анри Барбюс - Огънят

— Разбира се, нищо не се знае — подмята Паради.

Той говори тихо, не особено убедително. Все пак срещу такива думи нищо не можеш да кажеш. Другите полека ги повтарят, като стара люлчина песен.

Фарфаде пристигна преди малко. Седна при нас, но малко настрана, върху едно обърнато ведро, опря брадичката на юмруците си.

Той е по-истински щастлив от нас. Знаем; и той го знае: като вдига очи, той последователно обхваща със същия унесен поглед гърба на стареца, тръгнал на лов за своето имане, и нашата група, която говори да не си отиваме оттук! Нашият нежен и чувствителен другар е обкръжен с егоистично сияние, което го прави по-различен от нас, позлатява го и без сам той да иска, го отделя от нас като нашивки, паднали му от небето.

Неговата идилия с Йодокси продължи и тук. Имаме доказателства; дори веднъж той сам ни заговори за нея.

Тя е наблизо и двамата са наистина заедно… Нали и онази вечер я видях, като минаваше покрай стената на свещеническия дом със забрадка, която не успяваше да прикрие блясъка на косите й. Очевидно отиваше на среща. Нали я видях как бързаше, устремена напред, и вече започваше да се усмихва?… Макар между тях може би все още да има само обещания и уверения, тя е негова; той е мъжът, който ще я държи в прегръдките си.

Освен това той ще ни напуска: ще бъда отзован в тила, в бригадния щаб, където имат нужда от някой слабак, способен да си служи с пишеща машина. Това си е официално, черно на бяло. Той е спасен: мрачното бъдеще, за което другите не смеят да мислят, за него е определено и ясно.

Той се е зазяпал в един отворен прозорец отсреща, в чийто черен квадрат се вижда някаква най-обикновена стая; вторачил се е като заслепен в тази сенчеста стая. Надява се, живее двойствен живот. Щастлив е, защото близкото щастие, което още не е настъпило, е единственото истинско щастие тук, на земята.

Затова около него се поражда чувство на жалка завист.

— Не се знае! — отново шепне Паради, но също така неуверено както обикновено, когато произнася тези неизмерими думи в тесния кръг на сегашния ни живот.

На другия ден Барк каза:

— Ще ти обясня каква е работата. Едни опра…

Пронизителен писък рязко пресече обяснението му на тази сричка.

Бяхме на перона на някаква гара. През нощта сигнал за тревога ни изтръгна от съня и ни откъсна от селото; пеша вървяхме дотук. Почивката свърши; пращаха ни в друг сектор: хвърляха ни другаде. Изчезнахме от Гошен под прикритието на тъмнината, без да видим нещата, хората, без да се сбогуваме дори с поглед, без да отнесем последен образ от тях.

… Един локомотив маневрираше толкова близо, че почти ни докосваше и пищеше с всички сили. Видях как устата на Барк, запушена от крясъците на огромния ни съсед, изрече някаква псувня: видях и другите лица, разкривени от чувството на безсилие, оглушени под каските с каишки. Бяхме караул на тази гара.

— Добре, ще те почакам да се наревеш! — ядосано изхълца Барк. Говореше на свирката, окичена с дим.

Но ужасната машина продължаваше да пищи с все сила и спираше думите в гърлата ни. След като замлъкна и само ехото остана да звънти в ушите ни, нишката на разговора беше окончателно прекъсната и Барк се задоволи да заключи накратко:

— Да.

Тогава се огледахме.

Бяхме загубени сред нещо като град.

Безкрайни влакови композиции, влакове с четиридесет до шестдесет вагона се редуваха като къщи с тъмни, ниски еднакви фасади, отделени от улички. Пред нас, край къщите на колела — безкрайната улица, главната линия, чиито бели релси се губеха в една или друга посока и изчезваха в далечината. Части от влакове, цели влакове в големи водоравни колони, се задвижваха, разместваха се и отново се връщаха. От всички страни се чуваше равномерно тракане на колела по блиндираната земя, остри изсвирвания, биене на предупредителния звънец, металически грохот на кубични колоси, когато буферите се съединяваха и те се разклащаха с дрънчене на вериги и тласък, който се предаваше по дългия разчленен скелет на влака… На долния етаж на зданието, което се издигаше в центъра на гарата като кметство, телеграфът и телефонът забързано тракаха под съпровод от гласове. Наоколо върху почерняла от въглища земя се нижеха складове за стоки, ниски магазини, през чиито врати се виждаше мрачна вътрешност, настръхнали семафори, водни кули, железни решетъчни стълбове, чиито жици се очертаваха върху небето като петолиния, тук-таме някой диск и високо в облаците, над целия този мрачен плосък град — два парни подемни крана, подобни на църковни кули.