Анри Барбюс - Огънят

В този миг усещаме страшен тласък.

— Хей, внимавай, пази се! — крещи вместо извинение един войник, който с помощта на неколцина други бута една кола към вагоните.

Работата е тежка. Теренът е наклонен и щом хората престанат да тикат и да придържат колелата, колата се изтъркулва назад. Мъжете напрягат сили, скърцат със зъби и я псуват, сякаш е някакво чудовище в мрака.

Барк си търка кръста и подвиква на един от войниците, които просто са побеснели от яд.

— Мислиш, че ще успееш ли, патка с патка?

— Мамка й! — крещи войникът, съсредоточен в работата си. — Я разкарай това паве, ще ми отиде колата!

С рязко движение, той пак ръга Барк и този път започна да го ругае.

— Ами ти бе, какво стърчиш тук, лайно, топор такъв!

— Ти да не си се натаралянкал? — отвръща Барк. — Що съм стърчал тук? И таз добра! Я слушай, въшкар с въшкар, тая искам да ми я запишеш!

— Пази се! — вика нов глас, който води войници, прегънати надве под различни премазващи ги товари.

Няма вече къде да стоим. Навсякъде пречим. Тръгваме напред, пръскаме се, отстъпваме сред блъсканицата.

— Освен това, както ви казах — продължи Кокон безстрастно като учен, — смятайте и дивизиите, всяка от които е организирана горе-долу като армейски корпус…

— Добре де, знаем, стига вече!

— Ама врява вдига тая кранта в обора на колела — установява Паради. — Трябва да е нещо като свекърва.

— Бас държа, че е жребчето на санитарния лекар, дето ветеринарният казваше, че било теле, на път да стане крава.

— Все пак всичко си е добре организирано, дума да не става! — възхищава се Ламюз, тласкан от поток артилеристи, натоварени със сандъци.

— Така си е — съгласява се Мартро, да подкараш целия този панаир, не може да си простак, нито лентяй… Дявол да го вземе, че внимавай къде стъпваш с проклетите си крачища бе, тумбако, черно говедо такова!

— Ама пренасяне, а! Аз като се пренасях с домочадието в Маркуси, по-малко гюрултия вдигнах. Вярно, че аз не му придирям толкова.

Всички млъкват и в тишината пак се чува гласът на Кокон:

— А за да видиш как минава цялата френска армия, която държи фронта, не говоря за онези, дето са в тила, те са двойно повече народ, и за служби като лазаретите, дето струват девет милиона и евакуират по седем хиляди болни на ден, за да я видиш, казвам, натоварените във влакове с по шейсет вагона, които непрекъснато се следят на разстояние четвърт час, ти трябват четиридесет дена и четиридесет нощи.

— Брей! — възкликват момчетата.

Но това е прекалено много за тяхното въображение; те губят интерес, толкова големи числа ги отблъскват. Прозяват се и със сълзящи очи следят сред препускането, виковете, дима, рева, светлинките и светкавиците далеч на червеникавия хоризонт ужасното туловище на блиндирания влак, който минава.

Йодор седна за малко край кладенеца, преди да поеме през нивята по пътя, който води за окопите. Уловил с две ръце едното си коляно, той вдигна бледата си муцунка с две плоски четчици над крайчетата на устните вместо мустаци под носа, започна да си подсвирква, а после се прозина до сълзи пред лицето на зората.

От обоза, спрян край близката гора, същински цигански табор, с върволица коли и коне, един войник се насочи към крайпътния кладенец с две брезентови ведра, които при всяка крачка подскачаха в ръцете му. Той спря пред пехотинеца, който беше без оръжие, с издута торба и сънен.

— Отпускар ли си?

— Да — отвърна Йодор, — връщам се от отпуска.

— Тогава, батинка, не си за жалене, щом шест дена си се развявал — рече обозният войник и се отдалечи.

По пътя се зададоха четирима души. Вървяха бързо с тежки стъпки. От калта обувките им изглеждаха огромни, същински карикатури на обувки. Зървайки профила на Йодор, спряха като един човек.

— Ей го Йодор! Хей, Йодор! Ей, тоя стар дявол, значи, се върна, а? — развикаха се те и се спуснаха към него, протягайки му такива големи ръце, че сякаш бяха в ръкавици от червеникава вълна.

— Здравейте, деца — рече Йодор.

— Добре ли изкара? Има да разправяш, синко, а? Има да разправяш!

— Да — отвърна Йодор. — Не беше лошо.

— Връщаме се от наряд за вино; наляхме се до козирката. Заедно ще вървим, нали?

Те слязоха един след друг по крайпътния насип, уловиха се подръка и после поеха през полето, покрито със ситен сив чакъл, по който стъпките им шумяха, като че месеха тесто в нощви.

— Е, значи, видя се с жена си, малката Мариет, нали само за това живееше, щом отвореше уста, и все Мариет, та Мариет!