Анри Барбюс - Огънят

— В тая лавка може ли човек да получи едно кафе?

— Ей сега, господине, ей сега! — вика Мариет.

И стана от стола си, поизтръпнала. Не говори, оглежда се в парчето огледало, поопипва косите си и казва просто женичката:

— Ще направя кафе за всички.

Като изпихме кафето, вече трябваше да се тръгва. Пък и клиенти едно след друго взеха да се обаждат, да надничат.

— Хей, майчице! — викаха те и надзъртаха през открехнатия прозорец. — Ще има ли кафенце? Три да бъдат! Четири!

— И още две! — обажда се друг глас.

Момчетата отиват при Мариет да си вземат сбогом. Ясно им е, че тая нощ са били излишни, ама не знаят дали да отворят дума за това или да си мълчат.

Едрият „българин“ вика:

— Додеяхме ви, нали, малка госпожо?

Казва го другарят тъй, от учтивост.

Мариет му благодари и му подаде ръка.

— Няма нищо, господине, приятна отпуска!

А аз, като я прегърнах, че като я целунах, колкото можах по-дълго, цяла половин минута… Не бях доволен, то се знае, ама пък бях доволен, щото Мариет не се съгласи да остави другарите на дъжда като кучета. Пък усетих, че и тя е доволна, дето аз не съм ги оставил.

— Ама чакайте, то така не може — вика единият от отпускарите, вдига пеша на шинела си и бърка в джоба на панталона. — Така не може. Колко ви дължим за кафето?

— Нищо. Тази нощ преспахте у дома, вие сте мои гости.

— Е, така не може, госпожа!…

И като взеха да се препират, да си кимат едни на други! Братче, каквото искаш казвай, бедняци сме, ама свестни хора, просто да ти е драго.

— Е, хайде, да се бяхме сбогували вече, а? — викат и излизат един след друг. Аз ставам последен.

И точно тогава пак някой взе да чука на прозореца: за кафе пита. Мариет се навежда през отворената врата и му вика:

— За минутка, моля!

После ми бута в ръцете един вързоп.

— Бях купила пушен свински бут — вика. — За вечеря го бях приготвила, за нас, двамата, и литър бутилково вино. Ама като видях, че сте петима, не ми се щеше да го деля, пък и сега не ми се щеше. Ето пушеното, хляба и виното. Давам ти ги сам да си ги изядеш, мили ми. На тях и тъй доста им дадохме!

Така каза.

— Горката Мариет! — въздиша Йодор. — От петнайсет месеца не бях я виждал. Кой знае кога пак ще я видя! И дали ще я видя? Хубаво се е сетила! Напъха всичко в торбата ми.

Той поотваря тъмната си платнена торба.

— На, ето ги! Тук е пушеното, там е хлябът, а ето и виното. Знаете ли какво ще направим, както сме се събрали? Ще вземем да си го разделим, а, братчета?

Когато се завърна от отпуска по болест, след два месеца отсъствие, всички го наобиколиха. Но той се държеше затворено, мълчеше, все гледаше да се свре в някой ъгъл.

— Е, какво, Волпат? Нищо ли няма да ни кажеш? Това ли ти е разправянето?

— Кажи какво видя в лазарета, ами през отпуската в къщи, старо магаре такова! Толкова време мина, откакто те изпратихме с разните ти превръзки и мутра в рамка. Нещо из канцелариите си се мотал. Ами че говори де, дявол да те вземе!

— Нищо повече няма да кажа за тоя моя гаден живот — отсече най-сетне Волпат.

— Какви ги разправяш? Какво разправя?

— До гуша ми дойде, това е! До гуша ми дойдоха и хората, плюя на всичко и на всички.

— Какво ти направиха?

— Мръсници! — рече Волпат.

Той стоеше пред нас както преди, с отново прилепнали уши, с татарските си скули и гледаше заинатено сред любопитния кръг от войници, които го бяха обсадили. Усещаше се, че нещо кипи в душата му, че е наострен, разярен, подтиснат, но се бе затворил в злобно мълчание и упорито отказваше да говори.

Най-сетне отделни думи започнаха да преливат. Той се обърна по посока на тила и сви юмрук срещу безкрайния простор.

— А колко ги има — процеди той през потъмнелите си зъби, — колко ги има.

Сякаш във въображението заплашваше, отблъскваше тълпа настъпващи призраци.

Малко по-късно го разпитахме отново. Знаехме, че няма да сдържи раздразнението си и че при пръв удобен случай това упорито мълчание ще избухне.

Намирахме се в един дълбок ход към задните линии, където, след като цяла сутрин копахме, се бяхме събрали да обядваме. Валеше пороен дъжд; бяхме смазани, удавени, водата ни блъскаше и ядяхме прави, наредени един до друг, без подслон, под открито небе, което сякаш се беше раздрало. Трябваше да правим акробатични номера, за да опазим месото и хляба от потоците, които се стичаха от всички краища на простора, и ядяхме, като криехме, доколкото беше възможно, ръцете и лицата си под качулките. Водата барабанеше като град, подскачаше, течеше на ручеи по меките ни платнени или сукнени брони и ту внезапно, ту крадешком се изливаше върху нас или върху храната ни. Краката все повече затъваха, вкопаваха се в потока, който течеше в дъното на глинестия трап.