Анри Барбюс - Огънят

Някои се хилеха под наквасените мустаци, други се мръщеха, че са принудени да ядат хляб като напоена гъба и измито месо, а капките ги обсаждаха от вси страни и шибаха кожата и през най-малката пролука на дебелата кална броня.

Барк, както притискаше канчето до сърцето си, извика на Волпат:

— Мръсници, казваш, си видял там, откъдето се връщаш, а?

— Какви например? — изкрещя Блер; вятърът пое и разпръсна думите му. — Какви толкоз мръсници си видял?

— Има ги… — започна Волпат — и по-лошото е, че… Много са, да им се не знае! Има.

Опитваше се да каже какво има. Но успяваше само да повтаря: „Има ги… много…“ Беше подтиснат, дишаше тежко. Погълна един залък намокрен хляб, а заедно с него и рой безредни и тежки спомени.

— За кръшкачите ли искаш да кажеш?

— Че за кого бе?

Той изсипа вън от хода колкото говеждо му бе останало и този вик, тази въздишка бясно се изтръгна от устата му като от клапа.

— Ти не се коси за кръшкачите, дърто диване — съветва го Барк насмешливо, но не без горчивина. — Каква ти е ползата?

Свит, скрит под мушамената си качулка, лъсната от водата, като под тънък несигурен покрив, Волпат подложи празното си канче под дъжда, за да го изплакне, и измърмори:

— Не съм чак толкоз шантав, зная, че без такива, дето се крият в тила, не може. Че и от безделници с бели ръце има нужда, разбирам… Ама много са, повече, отколкото се полага, и все същите, и не са подбрани справедливо. Това е!

Облекчен, след като изрече тези думи, сякаш те внасяха известна светлина сред мрачното гневно объркване, с което се върна при нас, Волпат заговори откъслечно под поройния дъжд:

— Още в първото село, дето ме пратиха с малка бързина, се нагледах на мръсотии, мръсотии, ти казвам, и взеха да ми правят лошо впечатление. Не знам какви си служби и подслужби, дирекции, центрове, канцеларии, групи. Като влезеш вътре, колкото типове срещнеш, толкова и различни служби виждаш, които по име не си приличат. Чак да се шашнеш. Да ви кажа право, оня, дето е измислил имената на всички тия служби, ще да е имал здрава глава! Е, как да не ми се доповръща? Назяпах се здравата и сега, без да ща, каквото и да правя, наполовина го правя, с другата половина все за това мисля!

Ей, братчета — предъвкваше все същото нашият другар, — какви типове! Само се шляят насам-натам, пък едни преструвки! Излъскани, с офицерски шапки и шинели, по половинки, чак неприлично! И ядат все най-отбраното, прище ли им се, наливат се с ракия, мият се, ако щат, и по пет пъти на ден, ходят на черква, все си пушат, а вечер се изтягат на пух и си четат вестници. И тия някой ден ще се тупнат: „Аа бях на война.“

Едно нещо очевидно най-вече беше поразило Волпат, защото все се повтаряше сред смътното му, разгорещено описание:

— И всички тия уж войници нито лъжици носят, нита канче, нито ядат на крак. Трябват им удобства. По им харесва да намерят някоя женска в селото, да ядат на маса, наредена нарочно за тях, важните му господа. А хазяйката им прибира съдовете в бюфета си и кутиите с консерви, и всичко там за гуляите им. И въобще в тоя проклет тил все едно, че си живеят в мир и охолство.

Съседът на Волпат поклати глава под изливащите се от небето порои и рече:

— Толкова по-добре за тях.

— Аз не съм шантав… — пак взе да повтаря Волпат.

— Може и да не си, ама не си последователен.

Волпат се почувствува обиден от тази дума; той подскочи гневно, вдигна глава и дъждът, който сякаш го дебнеше, плисна право в лицето му.

— Я го слушайте! Не съм бил последователен! Гад!

— Точно така, господине — продължи съседът му, — аз пък ти казвам, че ругаеш, ама нямаш нищо против да си на тяхно място, на мястото на лежачите де!

— То се знае, ама какво от това, дивак такъв? Преди всичко ние вече сме били на опасното място и сега е наш ред. Нали ти казвам, не може така все едни и същи, пък освен това има и млади, яки като бикове, да ги видиш само, същински борци, освен това много са. Нали виждаш, все това повтарям, че са много, защото си е така.

— Много! Ти откъде знаеш, че са много бе, простако? Ти знаеш ли какви са тия служби?

— Не зная какви са — отвърна Волпат, — ама пак казвам…

— Ти какво си мислиш, то лесна работа ли е да ръководиш цялата тази войска?

— Плюя на тях, ама…

— А ти да не искаш тебе да сложат на тяхно място? — измърмори невидимият съсед, сгушен под качулката, върху която се изливаха небесните водопади, обзет от пълно безразличие или от безмилостното желание да ядоса Волпат.

— Аз не умея да се оправям — просто каза Волпат.