Анри Барбюс - Огънят

Бледото лице на Йодор се сви.

— То се знае, че я видях, жената де, ама само веднъж. Нямаше накъде по-мръсно да излезе. Нямах късмет, това си е.

— Как така?

— Как ли! Нали знаеш, че живеем във Вилер л’Абе, селце с четири къщи, край пътя, ни повече, ни по-малко. Едната е нашата лавка, дето тя я държи или се мъчи да я държи, откак селото ни не е под обстрел. Та взела тя, че поискала открит лист за Мон-Сент-Елоа, където са моите старци, щото знаеше, че аз там ще ида в отпуска. Нали разбираш номера? И понеже си е умна женичка, поискала открит лист много преди деня, когато смятахме, че ще ми дадат отпуска. Нищо, ама аз, като тръгнах, тя още не си беше получила открития лист. Аз пък тръгнах, нали знаеш, в ротата не бива да се изпуска редът. Така че стоях със старите и чаках. Не че не ги обичам, ама ме беше яд. Те се радваха, че съм с тях, ама им беше криво, дето на мене ми беше криво. Какво да правиш? На края, на шестия ден, вече отпуската ми изтичаше, на другия ден щях да се връщам, пристига едно момче с колело, синът на Флоранс, и ми носи писмо от Мариет, още нямала открит лист…

— Ех, дявол да го вземе! — извикаха всички.

— … само едно нещо ми оставаше да направя — продължи Йодор. — Да накарам кмета на Мон-Сент-Елоа да иска разрешение от военните власти да отскоча до Вилие, та да я видя.

— Това още първия ден е трябвало да направиш, а не на шестия!

— То се знае, ама ме беше страх да не се разминем с нея и да я изпусна, щото още от пристигането си взех да я чакам на вратата. Направих, каквото тя ми беше казала.

— Е, видяхте ли се в края на краищата?

— Само за един ден, речи го, за една нощ — отвърна Йодор.

— И това не е малко! — многозначително извика Ламюз.

— Е, да! — обади се Паради. — За една нощ дявол като тебе маса нещо свършва и дори подготвя!

— То се знае, я го виж какъв е уморен! Попрекалил е тоя нехранимайко! Мърша с мърша!

Йодрр само клатеше бледото си сериозно лице под пороя от мръсни шеги.

— Запушете за малко плювалниците си, момчета.

— Хайде, разказвай, малкия!

— То не е за разправяне — рече Йодор.

— Казваше, че ти било тежко със старите, нали?

— Ами тежко ми беше. Те се опитваха да ми заменят Мариет с хей такива парчета свинско пушено, от нашето, със сливова, дрехите ми кърпеха, грижеха се… Даже забелязах, че не се джафкаха както обикновено. Ама, нали разбираш, не е същото. И все вратата гледах дали няма да помръдне и да стане на жена. Така че отидох при кмета и потеглих вчера, към два часа следобед — четиринайсет часа, искам да кажа, вече толкова броях часовете от миналия ден! Оставаше ми само една нощ отпуска! Привечер, като наближавам, разпознавам местността през вратата на теснолинейката, която още се движи тук-там по отделни малки сектори, ама не съвсем. Ту изведнъж ми се стори съвсем позната, ту се стопи. Като че почне да ми говори, после млъква. Накрая слязохме и отгоре на всичко трябваше да вървим пеша до последната гара. Никога, братче, никога не ми се е случвало такова време: шест дена валя, шест дена небето така ми и премива земята, че чак я разми. Беше станала мека, мърда такава, пълзи към дупките и прави други дупки.

— И тук беше така. Едва тази нощ престана да плющи.

— Такъв си ми е късметът. Та навсякъде поточетата бяха придошли и нови потекоха, а синорите на нивите като размацани черти на хартия. По хълмовете водата просто се стичаше направо от горе до долу. И вятърът в тъмното изведнъж носи дъждовен облак, препуска, бие в краката, в лицето, във врата. Здраве да е. Стигаме пеша до гарата. Нищо вече не може да ме уплаши, да ме накара да се върна!

Но ето ти, събираме се няколко души, и други отпускари, те не бяха за Вилйе, ама трябваше да минат през там и после да продължат. Така че стана цяла компания… Петима стари другари, дето не се познавахме. Гледам, нищо не мога да различа. Там е било още по-бомбардирано, отколкото тук, пък и вода, тъмно.

Казвам ви, нашето село има само четири къщи. Ама са далеч една от друга. Стигаме височината. Не ми беше много ясно къде сме, нито пък на другарите; те имаха представа за местността, защото бяха от околността; а дъжд се лее като из ведро.

То се знае, бързаме. По едно време се заточваме. Минаваме край чифлика на Альо — същински каменен призрак! — там е първата къща. Парчета стени, като раздърпани колони, се подават от водата, все едно, че къщата е потънала. Другата къща, малко по-далеч, и тя удавена.

Нашата е третата. Тя е край пътя, най-горе на стръмното. Катерим се, тъмно, дъждът бие срещу нас, ръси като картечница, заслепява ни — просто мокър студ ни влиза в очите.