Ето я и къщата. Тичам като откачен, като негър на щурм. Мариет! Виждам я през дъжда, през тъмнината на прага на вратата с ръце към небето — дъждът плющи и я тласка навътре и тя се огъва и се държи за вратата, също като света Дева в ниша. Търча в галоп, ама пак се сетих да махна с ръка на другарите да вървят след мене. Бухнахме се в къщи. Мариет тихичко се смее, очите й насълзени, защото ме вижда, чака да останем сами, че заедно да се смеем и да плачем. Казвам на момчетата да си починат, да седнат кой където намери столове, на масата.
— Къде отиват господата? — пита Мариет.
— Отиваме във Вовел.
— Исусе Христе! — вика тя. — Как ще стигнете дотам?! Няма да можете да вървите два километра в тъмното по тия разбити пътища, пък и навсякъде реки текат. Хич не се опитвайте.
— Нищо, тогава утре ще идем. Само ще потърсим къде да прекараме нощта.
— Идвам с вас — викам, — до чифлика на Обесения. Там място колкото щеш. Ще му откъртите един и щом се зазори, на път. Става, нали? Хайде да бягаме.
Тая къща е последната във Вилие, тя е на самия склон най-отгоре: сигурно не е пълна с вода и кал.
Пак излизаме и какъв бяг му удряме само! Мокри бяхме, че чак не се траеше, водата влизаше в чорапите през подметките, през дрехите, колената ни просто подгизнаха. Преди да стигнем до Обесения, срещаме една сянка с дълга черна дреха, с фенер. Вдига тя фенера, гледаме: златни нашивки на ръкава, нагрочено лице.
— Вие какво правите тук бе? — вика сянката, изправя се малко и си слага ръката на кръста, а дъждът трополи като град по качулката.
— Тези са отпускари от Вовел. Не могат да стигнат до тях си тая вечер. Искат да преспят в чифлика на Обесения.
— Какви ги разправяте? Тук ли да преспят? Вие е всичкия ли сте си? Тук е полицейски участък. Аз съм дежурен подофицер. В сградата има швабски пленници. И ще ви кажа, да се изпарявате веднага, че да си нямате неприятности. Лека нощ.
Обръщаме се кръгом и тръгваме надолу, препъваме се като пияни, плъзгаме се, задъхваме се, газим водата и се пръскаме. Един от другарите ми крещи през дъжда и вятъра:
— Ще те изпратим до вкъщи, щом няма къде да отидем, време много.
— Ами къде ще спите?
— Все ще намерим, не бери грижа, все ще изкараме някой и друг час така.
— Ще намерите, къде ще намерите, то не е речено, че ще намерите, — викам им аз. — Я влезте за малко.
— Щом е за малко, не се отказваме.
И пак пристигаме при Мариет петимата един след друг като мокри кокошки.
Натъпкваме се в нашата стаичка, друга няма в къщата, не е дворец.
— Слушайте, госпожа, тук няма ли зимник? — пита един войник.
— Има, ама е пълен с вода — отвръща Мариет, — даже последното стъпало на стълбата не се вижда, пък те са само две.
— Ей, дявол да го вземе — вика човекът, — щото виждам, че таван няма.
След малко той става.
— Лека нощ, братче — вика. — Ние тръгваме.
— Какво, другари, къде ще тръгвате в такова време?
— Ами какво — казва човекът, — няма да ти пречим да се видиш с жена си, я!
— Ами как, братче?
— Никакво „как“. Сега е девет вечерта, а ти трябва да потеглиш, преди да съмне. Хайде, лека нощ. Тръгвайте да вървим.
— То се знае! — викат момчетата. — Лека нощ на всички.
И отиват към вратата, отварят я. Мариет и аз се спогледахме. Не мръднахме. После пак се спогледахме и се спуснахме след тях. Аз дърпам един за пеша на шинела, тя друг за колана, от тях просто вода тече.
— Дума да не става. Няма да ви пуснем да си вървите. Тая няма да я бъде.
— Ами…
— Никакво „ами“ — отговарям аз, пък тя затваря вратата.
— Е, и какво стана? — пита Ламюз.
— Ами нищо — отвръща Йодор. — Цяла нощ си кротувахме. Седяхме, прозявахме се, сякаш бдим край мъртвец. Отначало поприказвахме. От време на време някой казваше:
— Още ли вали?
И отиваше да погледне. После казваше:
— Вали.
Пък то се и чуваше.
Един едър такъв, с мустаци, същински българин, като луд се мъчеше да не заспи. Понякога този или онзи задреме, ама все някой отвори очи от учтивост и се прозине или стане за малко, за да се настани по-удобно.
Мариет и аз не заспахме. Гледахме се, ама и другите поглеждахме и те ни поглеждаха. Това беше.
Съзори се, прозорецът побеля. Станах и отидох да видя какво е времето. Дъждът почти не беше намалял. В стаята кафявите фигури се раздвижиха, запъшкаха. Очите на Мариет се бяха зачервили, дето толкова ме беше гледала цяла нощ. Между мене и нея седеше един войник, тракаше със зъби и си тъпчеше лулата.
На прозореца се почука. Поотворих го. Подаде се един с каска, от него тече вода — оня ми ти вятър като хала нахлу през прозореца, сякаш той го бе домъкнал — и пита:
Читать дальше