Анри Барбюс - Огънят

Ето я и къщата. Тичам като откачен, като негър на щурм. Мариет! Виждам я през дъжда, през тъмнината на прага на вратата с ръце към небето — дъждът плющи и я тласка навътре и тя се огъва и се държи за вратата, също като света Дева в ниша. Търча в галоп, ама пак се сетих да махна с ръка на другарите да вървят след мене. Бухнахме се в къщи. Мариет тихичко се смее, очите й насълзени, защото ме вижда, чака да останем сами, че заедно да се смеем и да плачем. Казвам на момчетата да си починат, да седнат кой където намери столове, на масата.

— Къде отиват господата? — пита Мариет.

— Отиваме във Вовел.

— Исусе Христе! — вика тя. — Как ще стигнете дотам?! Няма да можете да вървите два километра в тъмното по тия разбити пътища, пък и навсякъде реки текат. Хич не се опитвайте.

— Нищо, тогава утре ще идем. Само ще потърсим къде да прекараме нощта.

— Идвам с вас — викам, — до чифлика на Обесения. Там място колкото щеш. Ще му откъртите един и щом се зазори, на път. Става, нали? Хайде да бягаме.

Тая къща е последната във Вилие, тя е на самия склон най-отгоре: сигурно не е пълна с вода и кал.

Пак излизаме и какъв бяг му удряме само! Мокри бяхме, че чак не се траеше, водата влизаше в чорапите през подметките, през дрехите, колената ни просто подгизнаха. Преди да стигнем до Обесения, срещаме една сянка с дълга черна дреха, с фенер. Вдига тя фенера, гледаме: златни нашивки на ръкава, нагрочено лице.

— Вие какво правите тук бе? — вика сянката, изправя се малко и си слага ръката на кръста, а дъждът трополи като град по качулката.

— Тези са отпускари от Вовел. Не могат да стигнат до тях си тая вечер. Искат да преспят в чифлика на Обесения.

— Какви ги разправяте? Тук ли да преспят? Вие е всичкия ли сте си? Тук е полицейски участък. Аз съм дежурен подофицер. В сградата има швабски пленници. И ще ви кажа, да се изпарявате веднага, че да си нямате неприятности. Лека нощ.

Обръщаме се кръгом и тръгваме надолу, препъваме се като пияни, плъзгаме се, задъхваме се, газим водата и се пръскаме. Един от другарите ми крещи през дъжда и вятъра:

— Ще те изпратим до вкъщи, щом няма къде да отидем, време много.

— Ами къде ще спите?

— Все ще намерим, не бери грижа, все ще изкараме някой и друг час така.

— Ще намерите, къде ще намерите, то не е речено, че ще намерите, — викам им аз. — Я влезте за малко.

— Щом е за малко, не се отказваме.

И пак пристигаме при Мариет петимата един след друг като мокри кокошки.

Натъпкваме се в нашата стаичка, друга няма в къщата, не е дворец.

— Слушайте, госпожа, тук няма ли зимник? — пита един войник.

— Има, ама е пълен с вода — отвръща Мариет, — даже последното стъпало на стълбата не се вижда, пък те са само две.

— Ей, дявол да го вземе — вика човекът, — щото виждам, че таван няма.

След малко той става.

— Лека нощ, братче — вика. — Ние тръгваме.

— Какво, другари, къде ще тръгвате в такова време?

— Ами какво — казва човекът, — няма да ти пречим да се видиш с жена си, я!

— Ами как, братче?

— Никакво „как“. Сега е девет вечерта, а ти трябва да потеглиш, преди да съмне. Хайде, лека нощ. Тръгвайте да вървим.

— То се знае! — викат момчетата. — Лека нощ на всички.

И отиват към вратата, отварят я. Мариет и аз се спогледахме. Не мръднахме. После пак се спогледахме и се спуснахме след тях. Аз дърпам един за пеша на шинела, тя друг за колана, от тях просто вода тече.

— Дума да не става. Няма да ви пуснем да си вървите. Тая няма да я бъде.

— Ами…

— Никакво „ами“ — отговарям аз, пък тя затваря вратата.

— Е, и какво стана? — пита Ламюз.

— Ами нищо — отвръща Йодор. — Цяла нощ си кротувахме. Седяхме, прозявахме се, сякаш бдим край мъртвец. Отначало поприказвахме. От време на време някой казваше:

— Още ли вали?

И отиваше да погледне. После казваше:

— Вали.

Пък то се и чуваше.

Един едър такъв, с мустаци, същински българин, като луд се мъчеше да не заспи. Понякога този или онзи задреме, ама все някой отвори очи от учтивост и се прозине или стане за малко, за да се настани по-удобно.

Мариет и аз не заспахме. Гледахме се, ама и другите поглеждахме и те ни поглеждаха. Това беше.

Съзори се, прозорецът побеля. Станах и отидох да видя какво е времето. Дъждът почти не беше намалял. В стаята кафявите фигури се раздвижиха, запъшкаха. Очите на Мариет се бяха зачервили, дето толкова ме беше гледала цяла нощ. Между мене и нея седеше един войник, тракаше със зъби и си тъпчеше лулата.

На прозореца се почука. Поотворих го. Подаде се един с каска, от него тече вода — оня ми ти вятър като хала нахлу през прозореца, сякаш той го бе домъкнал — и пита: