Анри Барбюс - Огънят

После пък взе да псува друг някакъв тъпанар, защото в разпределителната ведомост за картите, както казваше, не били сложени Продоволствената служба, Отделът за извозване на добитъка и Административният конвой на 328 ПД.

Някакъв глупак до него се мъчеше да вади повече окръжни, отколкото можеше, и се потеше до кръв, ама излизаха все едни такива бледи листове като призраци. Някои си приказваха. „Къде са парижките кламери?“ — питаше един предвзет. Освен това те не наричат нещата с истинските им имена: „Кажете, моля ви, какви елементи са разквартирувани в «X»…“ „Елементи! Ама дума!“ — рече Волпат.

В края на голямата маса, дето седяха тия чешити, до които се бях приближил и дето на главното място седеше подофицерът зад купчина книжа и беснееше и разпореждаше (по-добре да беше подредил), един човек нищо не правеше, само чукаше с лапата си по попивателната: братчето било натоварено със службата за отпуските и понеже голямата атака беше започнала и отпуските бяха отменени, нямаше работа и викаше: „Това се казва късмет!“

И туй, дето ви го разправям, е само за една маса в една служба, в един отдел. А видях и други, още много други, все повече и повече. Вече не мога да ги изброя, казвам ти, да се шашнеш.

— А имаха ли нашивки за заслуги?

— Там не много, ама в другите служби на втора линия всичките имат: цели колекции, просто развъдници за нашивки.

— Най-хубавата колекция от нашивки за заслуги, дето съм видял — рече Тюлак, — беше един автомобилист, облечен в такова лъскаво сукно, че ще речеш сатен, нови нашивки и кожени ремъци като на английски офицер, макар да беше най-обикновен редник. Подпрял с пръст бузата си, опрял лакът на една чудо кола, украсена със стъкла: той й беше прислугата. Да умреш от смях. Извил крак тоя мръсник, същинско конте!

— Точно както рисуват войниците в женските вестници, ония луксозни гадни вестничета, нали ги знаеш?

Всеки има по някой спомен, по някоя стара песничка върху толкова предъвкваната тема за момчетата с „вуйчо владика“ и тези спомени започват да преливат, така че всички заговорват едновременно. Стоим в подножието на печалната стена, струпани като вързопи, и вдигаме врява сред утъпканата, сива, кална, опустошена от дъжда земя, проснала се пред нас.

— Дрехите му поръчани на специален шивач, не от склада на магазинера.

— Свръзка в Службата за пътищата, сетне в Продоволствието, сетне велосипедист по снабдяването на XI група.

— Сутрин носи по един плик в интендантството, в артилерийския команден пункт и в понтонната рота, пък вечер в дивизионната артилерия и в окопната артилерия, това му е цялата работа. „Като се връщах в отпуска, викаше ординарецът, жените ни приветствуваха на всички бариери на ЖП прелезите“ — пък аз му викам: „Те са ви взели за войници.“ — „Ах, викам му аз, та вие, значи, сте мобилизирани, викам.“ — „Точно така, вика той, понеже ходих в Америка да държа сказки, командирован бях от министъра. Това не е ли мобилизиране? Освен това, драги, вика, аз не си плащам наема, значи, съм мобилизиран.“

— Аз пък…

— С една дума — извика Волпат и прекрати бръмченето с авторитета си на пътешественик, завърнал се „оттам“, — най-накрая видях цялото котило, събрано на един гуляй. Два дена бях нещо като помощник-кашавар на една от интендантските части към корпуса, защото не можеха да ме оставят нищо да не правя, докато чаках отговора, който се бавеше, защото към молбата ми бяха прибавили ново искане и справки, и мнения и докато отиде и се върне, трябваше да мине през кой знае колко канцеларии.

Тъй че станах кашавар в тоя пазар. Веднъж носих яденето, защото главният готвач за четвърти път се връщаше от отпуска и беше уморен. Като влязох в стола, който се помещаваше в префектурата, топло, светло, шум — право в лицето ме блъсна! Гледам аз и слушам този народ.

Нестроеваци, ама имаше и някои военни: почти всички стари, само тук-таме насядали и някои по-млади.

Стана ми смешно, когато един от тия чешити вика: „Трябва да затворим капаците на прозорците, иначе е опасно!“ Братче, бяхме на нещо към двеста километра от бойната линия, ама тоя простак искаше да се представи, че уж има опасност от въздушна бомбардировка…

— На, и моят братовчед ми пише — рече Тирлоар и започна да рови в джобовете си, — пише ми… На, ей какво ми пише: „Мили Адолф, ето че за постоянно ме задържат в Париж, като прикрепен към канцеларията на лазарет 60. Докато ти си там, аз, значи, си оставам в столицата, изложен на опасност от някой самолет или цепелин!“