Анри Барбюс - Огънят

— Аз — казва Пепен — плюя на кръшкачите или на полукръшкачите, няма защо да си губя времето с тях, само ме хваща яд, като започнат да се перчат. Съгласен съм с Волпат: да кръшкат, колкото си щат, нямам нищо против, човешка работа, ама после да не вземат да разправят: „Бил съм войник.“ Ето например доброволците…

— Зависи кои доброволци. Тия, дето са отишли направо в пехотата, свалям им шапка, както на онези, дето са убити; ама доброволците из разните там служби или в специален род оръжие, даже в тежката артилерия, не мога да ги трая. Знам ги какви са! Ще правят фасони и ще разправят на познатите: „Записах се доброволец във войната.“ — „Ах, колко прекрасно е това, което правите; вие сам по собствено желание се излагате на шрапнелите!“ — „Ами да, разбира се, госпожо маркизо, такъв съм си аз.“ Хвалипръцковци!

— Аз пък знам един господин, дето отиде доброволец в самолетните паркове. Имаше хубава униформа. По-добре да се беше писал доброволец в оперетата.

— Да, ама то си е все тая. После нямаше да може да разправя из салоните: „Ето, гледайте ме, писал съм се доброволец!“

— Нали и аз това казвам: „По-добре да беше!“ Да, много по-добре щеше да направи. Поне направо щеше да разсмива хората, вместо само да му се подсмиват.

— Това си е като красиво гърне, пребоядисано, изписано, ама за огън не става.

— На тях да беше останало, швабите досега в Байок да са влезли.

— Ама във войната трябва кожата си да залагаш, нали така, господин ефрейтор?

Трябва да вървиш право напред докрай, а не само да се правиш, че вървиш с някаква театрална униформа. Службите в тила, които са необходими, трябва автоматично да бъдат изпълнявани от истински слабите и от истинските старци.

— Разбираш, много бяха богаташите, хората с връзки, дето викаха: „Да спасим Франция! Ама най-напред да спасим себе си!“ Като се обяви войната, маса народ се опита да се измъкне, така си беше. Най-силните успяха. Забелязал съм, така де, колкото можах да видя, че те най-силно викаха: „Напред, за родината!…“ Всеки случай, дето преди малко казаха момчетата, ако се намърдаш на завет, най-мръсното е да се правиш, че си рискувал. Щото онези, дето истински рискуват, пак ти казвам, заслужават същата почит като убитите.

— Карай да върви! Винаги така си е било, братче. Няма да промениш хората.

— Какво да се прави? Да ругаеш, да се оплакваш? Като говорим за оплакване, да ти кажа. Нали го знаеш Маргулен?

— Маргулен ли? Онова момче от нашенско, дето го оставиха да умре при Красие, защото го помислили за умряло, то ли? Добро беше.

— Той, Маргулен де, искаше да се оплаче. Всеки ден разправяше, щял да направи изложение за всичко до капитана, до командира, да заповядат всеки поред да се качва в окопите. След ядене разправяше: „Ще му кажа, вярно ти казвам, както е вярно, че тук има четвърт вино!“ И след миг продължаваше: „Ако не му кажа, все едно, че тук няма никакво вино.“ И ако пак минеш край него, пак ще го чуеш да вика: „На, това четвърт вино ли е? Добре тогаз, ще видиш, че ще му кажа!“ Накрая нищо не каза. Ще кажеш: „Убили са го.“ Вярно! Ама преди това имаше време да направи две хиляди изложения, ако му държеше.

— До гуша ми дойде от вас — мрачно измърмори Блер с гневен блясък в очите.

— Ние нищо не сме видели, щото и нищо не виждаме. Ама ако виждахме!…

— Слушай, батинка, какво ще ти кажа аз за тия тилови служби. Ако речеш да ги изчистиш, ще трябва в тях да пуснеш да текат и Сена, и Гарона, и Рона, и Лоара. Дотогава ония там ще си живуркат, екстра ще си карат и сладко ще си спят всяка нощ, всяка нощ!

Войникът млъкна. Загледан в далечината, той виждаше как ние прекарваме нощта, свити надве, нащрек, черни в дъното на черната дупка за подслушване, около която се изрязва разбитата й челюст, щом топовен изстрел озари небето.

Кокон каза горчиво.

— Като слуша човек, не му се ще да се блъска да мре.

— Е — спокойно отвръща някой, — какво пък… недей чак толкова, рибо сушена!

Откъм полето се задаваше вечерен здрач. С него долетя и тих ветрец, тих като шепот.

В къщите, наредени край този голям селски път, превърнат тук-там в главна улица, в стаите, където мътните прозорци вече не пропущаха светлината на простора, блясваха лампи и свещи и прогонваха мрака, така че постепенно тъмнината и светлината си сменяха местата.

Край селото, към нивите, войници скитаха на въздух без бойно снаряжение. Мирно привършвахме деня. Радвахме се на кроткото безделие, чиято сладост се усеща, когато наистина си уморен. Времето беше хубаво. Почивката едва започваше и ние мечтаехме. Вечерта сякаш правеше лицата по-замислени, преди да ги покрие с мрак, челата отразяваха затишието на природата.