Анри Барбюс - Огънят

— Ха-ха! Хи-хи-хи! Хо-хо-хо!

Тези думи предизвикват тихо веселие, момчетата ги преповтарят, сякаш дъвчат нещо вкусно.

— После — продължава Волпат — още повече ме хвана смях, докато кръшкачите нагъваха. Не беше лоша вечерята: моруна, защото беше петък, ама приготвена като писия с препържено масло, нещо такова де. Че като взеха да говорят, няма млъкване.

— Те на щика викат „Розали“, нали?

— Да, чучела такива! А докато вечеряха, господата говореха главно за себе си. Всеки искаше да обясни защо не е другаде и едно говори, пък съвсем друго иска да каже и в това време нагъва като ламя: „Аз съм болен.“ — „Пък аз съм изтощен, вижте ме на каква развалина съм заприличал.“ — „Аз пък съм изкуфял.“ Само си търсеха болести и се хвалеха с тях: „Аз исках да отида на война, ама нали имам херния, две хернии, три хернии.“ Не, тоя гуляй няма да го забравя. „Окръжните, дето става дума, всички да бъдат пратени на фронта, разясняваше един веселяк, това е нещо като операта, вика, винаги има последно действие, което урежда неразбориите от първите две действия. Това последно действие е параграфът «… освен ако е необходим за нуждите на службата…».“ Друг пък разправяше: „Имах трима приятели, на които разчитах да ми помогнат. Исках да се обърна към тях, ама един след друг, малко преди това, бяха убити на фронта; дявол да го вземе, викаше, нямам късмет и толкоз!“ Трети пък обясняваше на един друг, че той много искал да отиде на фронта, ама дежурният лекар с две ръце го държал да стои в тила. „И няма как, вика, примирих се. В края на краищата, ще бъда по-полезен, като подпомагам родината с ума си, отколкото ако помъкна раница.“ Пък съседът му само кимаше „Да, да“ с голата си тиква с два и половина косъма отгоре й. Той бил се съгласил да отиде в Бордо по времето, когато швабите приближаваха Париж и когато Бордо беше станал на мода, ама после направо отишъл по-близо до фронта, в Париж, и разправяше: „Аз, вика, съм полезен на Франция с моя талант, който, вика, непременно трябва да запазя за Франция,“

Говореха и за други, дето не бяха там: за някакъв командир, който почвал да вади невъзможен характер, и обясняваха, че колкото по-изветрявал, толкова по ги затягал; за някакъв си генерал, който правел ненадейно прегледи, за да търси кръшкачи, ама генералът от една седмица бил тежко болен на легло. „Сигурно ще умре; състоянието му вече не вдъхва никакво безпокойство“, викаха и пушеха пури, дето разни балами от висшето пращат за войниците на фронта. „Знаеш ли, викаха, оня, малкият Фрази, дето е такъв миличък, просто ангелче, най-сетне намерил начин да не отива на фронта: поискали от кланицата момчета, дето да колят воловете, и той намерил връзки и го пратили там, макар да е завършил право и да е вече писар при нотариус. Пък синът на Фландрен успял да се назначи за кантонер.“ — „Той кантонер? Вярваш ли, че ще го оставят?“ — „Разбира се, отвръща един от тези гадове, щом е кантонер, значи, няма да е за ден-два.“

— Идиоти — ръмжи Мартро.

— И всички завиждаха, не знам защо, на някой си Бурен: „На времето си се развявал в Париж, широк живот: и на обяд, и на вечеря, все по ресторанти. На ден правел по осемнайсет посещения. Въртял се из салоните от файфоклок до зори. Неуморен бил в кадрилите, организирал празненства, падал си по театрални представления, без да се смятат разходките с автомобил, и за щяло и нещяло се наливал с шампанско. Ама дошла войната. Оказало се, че горкото момченце вече не било в състояние да поседи по до късничко при някоя наблюдателница и да реже бодлива тел. Трябвало да си кротува на топло. Освен това как може той, такъв парижанин, да върви в провинцията, да се зарови в някакви си окопи. В никакъв случай!“ — „Аз разбирам, отвръщаше един чешит, че човек на трийсет и седем години като мене има нужда да се грижи за себе си!“ И докато тоя тип разправяше всичко това, аз си мислех за Дюмон, горския, който беше четирийсет и две и пак го убиха до мене на кота 132, толкоз беше близо, че като се натъпка главата му с куршуми, моето тяло взе да трепери покрай неговото.

— Ами как се държаха с тебе тия обесници?

— Подсмиваха се, ама много-много не се издаваха, само от време на време, когато не успяваха да се сдържат; поглеждаха ме с крайчето на окото и главно гледаха да не се допрат до мен, като минават, щото още бях мръсен от войната.

Малко ми беше гнусно, дето съм сред тия бъзльовци, ама си казах: „Карай да върви, ти тук си временно, Фирмен.“ Само веднъж насмалко не кипнах, когато един каза: „По-късно като се върнем, ако въобще се върнем.“ Е, не! Тоя нямаше право да говори така. За да можеш да кажеш такова нещо, трябва да си го заслужил: то е като орден. Нека си кръшкат, ама поне да не се правят, че се излагат на опасност, щом са се чупили още преди да ги пратят на фронта. Пък и за битки разправят, да им се не знае, щото по-добре знаят от теб и мен за големите работи, как се води войната и прочие, а после, ти като се върнеш, ще изглежда, че нищо не знаеш пред тия шегаджии, защото ти само твоето ще си знаеш.