Анри Барбюс - Огънят

Подофицерът Сюилар дойде при мене, хвана ме под ръка и ме задърпа.

— Ела — каза той, — ще ти покажа нещо.

Тръгнахме из покрайнините на селото, край редици големи спокойни дървета, чийто огромен листак от време на време бавно и тържествено се поклащаше под полъха на вятъра.

Сюилар крачеше пред мене. Отведе ме по един вдлъбнат лъкатушен път, от двете страни обрасъл с храсти, чиито върхове се съединяваха. Няколко мига вървяхме сред нежна зеленина. Последните лъчи падаха косо и трупаха в листака светложълти точки, кръгли като жълтици.

— Хубаво е — казах.

Той не отговори. Погледна встрани. Спря.

— Тук трябва да е.

После свърна по къса стръмна пътека в една нива, заобиколена от широк квадрат големи дървета, наситена с мирис на окосена трева.

— Я гледай — казах аз, загледан в земята, всичко е изпотъпкано. Трябва да е имало някаква церемония.

— Ела — рече Сюилар.

Заведе ме недалеч от мястото, през където се влизаше в нивата. Там имаше група войници, които говореха тихо. Моят другар посочи с ръка.

— Тук е — каза.

На няколко крачки от зеления пояс, който на това място беше от млади дървета, бе забит нисък кол — най-много метър.

— Там — каза той — тази сутрин застреляха един войник от двеста и четвърти полк. Кола го забиха през нощта. Доведоха човека призори; застреляха го момчетата от неговото отделение. Искал да се чупи от окопите; по време на смяната останал назад, после тихомълком се прибрал в квартирата. Нищо друго не направил; сигурно са искали да дадат пример.

Приближихме се до групата, която разговаряше.

— Ама не, съвсем не — казваше един. — Какъв ти разбойник, не беше от онези закоравели разбойници, дето ги има. Заедно бяхме тръгнали. Като нас човек, ни повече, ни по-малко, само малко мързелив. От самото начало беше на първа линия, братче, и никога не съм го виждал пиян.

— Само, право казано, за негово нещастие имал лошо минало. Знаеш, те били двама, дето искали да направят тоя номер. Другият се отърва с две години затвор. Ама Кажар 1 1 Променил съм името на войника, както и на селото. — Б.а. имал някаква присъда като цивилен и не можа да се възползува от смекчаващи вината обстоятелства. В пияно състояние като цивилен извършил някакво престъпление.

— На земята се вижда малко кръв, като се вгледаш — наведен над земята, каза някой.

— Нищо не липсваше, всичко имаше — намеси се друг, — цялата церемония от начало до край, полковникът на кон, деградирането, после го вързаха за това ниско колче, кол за добитък. Сигурно е трябвало да коленичи или да седне на земята при такова малко колче.

— Иначе няма как да го разбереш — рече трети войник след известно мълчание, — ако не беше това за пример, дето казваше подофицерът.

На колчето войниците бяха надраскали протести. Груб военен кръст, изрязан от дърво, беше закован за него с надпис: „На Кажар, мобилизиран от август 1914 г. Признателна Франция.“

Като се прибрахме в селото, видях Волпат, заобиколен от другари. Говореше. Разказваше пак някоя нова история от пътешествието си сред щастливците.

Времето беше отвратително. Дъжд и вятър връхлитаха върху минувачите, наводняваха и разкалваха пътищата.

Връщах се от наряд и се прибирах в квартирата на края на селото. Тази сутрин през проливния дъжд пейзажът изглеждаше мръсножълт, а небето съвсем черно, като покрито с плочи. Пороят шибаше всичко сякаш с камшици. Покрай стените забързани силуети шляпаха в калта смалени, превити, като срамуващи се.

Въпреки дъжда, ниската температура и острия вятър пред сводестата врата на къщата, където бяхме разквартирувани, се трупаха войници. Отдалеч, притиснати гръб до гръб, те приличаха на голяма движеща се гъба. Онези, които можеха да виждат над раменете или между главите на другарите, кокореха очи и подмятаха:

— Хич не му мига окото на момчето.

— Дума да не става, наистина е куражлия, не зъзне.

После любопитните се разпръснаха със зачервени носове и измокрени лица от поройния шибащ дъжд и щипещия вятър; от удивление преди размахваха ръце, но сега, премръзнали, ги пъхаха в джобовете си.

В средата остана като набразден от дъжда този, заради когото войниците се бяха насъбрали — Фуйад, гол до кръста; миеше се.

Тънък като насекомо, той силно и бързо движеше тънките си дълги ръце, сапунисваше се и поливаше главата, врата, гърдите си до изпъкналите като решетка ребра. Беше покрил енергично хлътналите си бузи с мека снежна брада, а върха на главата си с лепкаво руно, в което дъждът дълбаеше дупчици.