Анри Барбюс - Огънят

Вместо кофа Фуйад си служеше с три войнишки канчета, пълни с вода, които кой знае къде бе намерил в това безводно село, и понеже сред поройния дъжд никъде не бе останало чисто място, за да сложи каквото и да било, той пъхаше кърпата в колана на панталона, а сапуна — в джоба.

Онези, които още седяха там, с възхищение гледаха това епично миене под дъжда, клатеха глава и повтаряха:

— Луд е за чистота.

— Знаеш — разправят, че щели да го впишат в заповед, по армията за онова геройство в ямата от снаряд, дето бяха с Волпат.

— Заслужил си го е, братче!

И без да си дават сметка, те смесваха двата подвига — бойния подвиг и подвига с къпането, и гледаха на Фуйад като на герой на деня, докато той пухтеше, смъркаше, задъхваше се, кашляше, храчеше, мъчеше се да се изтрие под небесния душ с бързи, неочаквани движения и най-сетне успя да се облече.

След като се изми, му стана студено.

Той се въртеше на място и застана прав при входа на хамбара, където спим. От ледения вятър кожата на продълговатото му хлътнало и почерняло лице е станала на петна. От очите му текат сълзи и капят по бузите, някога обветряни от мистрала; носът му също тече и капе.

Не можа да издържи на вятъра, който непрестанно го щипеше по ушите въпреки шала, увит около главата, и по прасците въпреки жълтите навуща, усукани около тънките му като на петел крака, и се прибра в хамбара. Но веднага излезе, въртейки яростно очи, мърморейки „Мръсен тип!“ и „Крадец!“ с южняшкото гърлено произношение на хората, които живеят на хиляди километра оттук, в онова кътче на страната, откъдето войната го е прогонила.

И остава прав отвън, чувствувайки се повече от всякога чужденец в този северняшки декор. А вятърът налита, прониква в него, отново и отново рязко разтърсва и мъчи слабото му, леко като плашило тяло.

Работата е там, че хамбарът, който са ни дали за през тази почивка, е почти необитаем — да го вземат дяволите? Той е дълбок, мрачен, влажен и тесен като кладенец. Едната половина е наводнена — над водата плуват плъхове, а войниците са се струпали в другата половина. Стените са от дъски, лепени със засъхнала кал, изпочупени, пропукани, пробити, на покрива зеят широки дупки. Пристигнахме нощем и работихме до сутринта, за да запушим криво-ляво пукнатините с клони с листа и леси. Но отворите високо в стените и на покрива си останаха. Така че влиза съвсем малко светлина, но вятърът нахлува, просмуква се отвсякъде и всички ние сме непрекъснато на течение.

Като сме вътре, стоим прави сред полумрака и безредието, движим се опипом, зъзнем и пъшкаме.

Фуйад, който пак влиза, прогонен от вятъра, съжалява, че се е измил. Боли го кръстът, пробожда го под ребрата. Трябва да направи нещо, но какво?

Да седне? Невъзможно. Тук е прекалено мръсно: земята и камъните са покрити с кал, сламата, разпръсната за спане, е влажна, понеже е просмукана с вода, а сме пренесли кал и с обувките. Освен това, щом седнеш, започваш да зъзнеш, а ако легнеш, ти става гадно от миризмата на торище и амонячни изпарения, които те удрят в носа. Фуйад гледа мястото си за спане и се прозява така, че челюстта му едва не се откача, дългата му долна челюст, удължена още повече от малката брада, в която биха могли да се видят тук-таме бели косми, ако светлината беше истинска светлина.

— Да не мислиш, че другите са по-добре от нас казва Мартро. — След вечеря ходих да видя един другар от единайста рота в чифлика при амбулаторията. Трябваше да прехвърля една стена по много къса стълба, сам съди какъв пергел е нужен — добавя той, понеже си е късокрак — и като прескочиш, се намърдваш в нещо като кокошарник ли, заешка колиба ли го речи, всеки те ръга и те блъска, на всекиго пречиш. Не знаеш къде да си денеш крачищата. Веднага се чупих оттам.

— Искаше ми се — рече Кокон, — като свършим яденето, да отида при железаря да гаврътна нещо топло, като си платя, то се знае. Вчера той продаваше кафе, ама тая сутрин минали джандари, та човекът се разтреперал и заключил вратата.

Фуйад видя как другарите му се връщат с наведени глави и се отпускат на сламата.

Ламюз се опита да си почисти пушката. Тук човек не може да си чисти пушката, дори ако седне на земята до вратата, дори да вдигне мокрия втвърден и вкочанен брезент, който виси на нея като сталактит — много е тъмно.

— Ако пък изпуснеш някоя бурма, иди я гони, особено както ти са вкочанени краката.

— Аз пък имах да шия разни работи, ама много ти здраве!

Остава една възможност: да се проснеш на сламата, като си увиеш главата с носна кърпичка или кърпа за лице, за да не усещаш нападателната миризма, която издава ферментиращата слама, и да спиш. Фуйад, който днес не е нито наряд, нито караул и е господар на времето си, решава да направи тъкмо това. Запалва свещ, за да си намери нещата, размотава едно шалче, навито на кълбо, при което сянката на кльощавото му тяло се очертава, прегъва се и се изопва.