Анри Барбюс - Огънят

— Хей, вие там вътре, агънца-багънца, хайде на картофите! — звънко крещи някакъв човек с качулка.

Това е ефрейторът Анрио, добряк и хитрец. Докато се шегува с грубовата сърдечност, той наглежда някой да не изкръшка. Вън под непрестанния дъжд по течащия път се ниже втори взвод, който подофицерът е събрал и подкарал на работа. Двата взвода се смесват. Изкачваме улицата, изкатерваме глинестия хълм, където дими походната кухня.

— Хайде, момчета, да се запретнем, ще свършим бързо-бързо, като се хванем всички на работа… Ти пък какво мърмориш, все ти ще се намериш. От мърморене полза няма.

Двадесет минути по-късно се прибираме тичешком в хамбара. Опипом докосваме само влажни, студени, прогизнали неща, сега към вонята на тор, която излъчват леглата ни, се прибавя и остра миризма на мокро добиче.

Събираме се прави край гредите, поддържащи покрива на хамбара, около вадичките вода, които падат отвесно от дупките в покрива като колони с основи от пръски.

— Ето ги! — вика някой.

Две тела едно след друго заприщват вратата; цели мокри, от тях се стича вода: Ламюз и Барк са ходили да търсят мангал. Връщат се от своята експедиция съвсем посрамени, раздразнени, начумерени:

— Няма и следа от печка. Нито дърва, нито въглища, всичките си пари да изсипеш.

Невъзможно е да напалим огън.

— Поръчката ви пропадна, а щом аз не свърша някоя работа, значи, че никой не може да я свърши — казва Барк със самочувствие, оправдано от хиляди подвизи.

Стоим неподвижни или се раздвижваме в ограниченото място, с което разполагаме, помръкнали сме от толкова мизерия.

— На кого е този вестник?

— Мой — казва Бекюв.

— Какво пише? Жалко, че не може да се чете; в тази тъмнина!

— Викат, че вече всичко са направили за войника и сега си го греят в окопа. Всичко си има, вълнени работи, ризи, печки, дърва, въглища, колкото си ще. И че всички са така подредени на първа линия.

— Ех, мамка им! — мърморят неколцина от нещастните затворници в хамбара и замахват с юмрук към празното пространство навън и към вестника.

Фуйад обаче не се интересува от нашия разговор. В тъмнината той е свил цялото си дълго донкихотовско тяло и е проточил жилест врат, като изплетен от струни за цигулка. Нещо на земята го привлича.

Там е Лабри, кучето на отделението.

Лабри, някакъв овчарски мелез с отрязана опашка, се е свил на кравай върху шепа ситна слама.

Той гледа Лабри и Лабри го гледа.

Бекюв се приближава и с напевния си говор на жител от околностите на Лил казва:

— Не ще да си яде попарата. Нещо не върви кученцето. Хей, Лабри, какво ти е? На ти месце, на ти хлебец. Хапни си. Хубаво е това, дето ти е в копанката… Тъжен е, тежко му е. Някой ден ще го намерим умряло кученцето.

Лабри не е добре. Войникът, на когото е поверен, е груб, често го бие и почти не се грижи за него. Кучето по цял ден стои вързано. Студено му е, тежко му е, чувствува се изоставено. Не си живее живота. От време на време му се мярка някаква надежда да излезе; като види, че хората около него се приготвят, става, протяга се и лекичко маха с опашка. Но не го огрява и той пак си ляга, като нарочно гледа встрани от почти пълното канче пред него.

Отегчава се, животът му се струва отвратителен. Дори и да отбегне куршума или парчето снаряд, на които е изложено точно толкова, колкото сме изложени и ние, то тук ще си умре.

Фуйад протяга слабата си ръка, погалва главата на кучето; то пак го поглежда. Погледите им са еднакви, с тази разлика, че човекът гледа от горе на долу, а кучето — от долу на горе.

Хубаво-лошо Фуйад все пак сяда в едно кътче, подхваща полите на шинела с ръце, за да ги запази, и свива крака като походно легло.

Мисли, затворил очи под синкавите клепачи. Сякаш си припомня. В такива мигове родният край, от който си разделен, приема в далечината сладостта на жив образ. Пъстрата и уханна Еро, улиците на Сет. Вижда ги толкова ясно, толкова отблизо, че чува шума на шлеповете по Южния канал, разтоварването на пристанището и тези родни шумове съвсем ясно го зоват.

Като изкачиш пътя, който тъй ухае на мащерка и смин, че миризмата изпълва устата и се превръща почти във вкус, сред слънцето и хубавия топъл и дъхав ветрец, толкова лек, че сякаш лъчите махат крила, на върха Сен Клер цъфти и зеленее дървената къщица на техните. Оттам едновременно се вижда как се съединяват небесносиньото Средиземно море и бутилковозелената лагуна. А понякога дълбоко върху синьото наситено небе се открояват призрачните Пиренеи.