Анри Барбюс - Огънят

Там Фуйад е роден, там е отрасъл щастлив, свободен. Играл е върху тази златиста чарвеникава земя, играл е дори на войници. От пламенността, с която е размахвал дървената сабя, са се зачервявали кръглите му бузки, които сега са набраздени с белези от зараснали рани като от пороища. Той отваря очи, оглежда се, поклаща глава и потъва в мъка по дните, когато е изпитвал чисто, възторжено, слънчево чувство към войната и славата.

Мъжът закрива с ръка очите си, за да задържи видението.

Сега се появява друго видение.

По-късно на същото място, там горе, той срещна Клеманс. Първия път тя минаваше, огряна от слънце. Носеше ръкойка слама и му се стори толкова руса, че наред с косите й сламата изглеждаше кестенява. Втория път с нея вървеше някаква приятелка. Двете се спряха да го огледат. Чу ги как си шепнат и се обърна към тях. Като видяха, че ги е открил, двете момичета избягаха сред шумолене на поли и смях като гургулици.

Пак там по-късно си подредиха дом. Отпред пълзи лозница, той я подкастря вечно със сламена шапка на главата, все едно какво е времето. При входа на градината расте добре познатият му розов храст, който си служи с бодлите само за да го задържи за мъничко, когато минава.

Дали ще се завърне пак там? Ах, той се е загледал тъй дълбоко в миналото, че не може да не вижда бъдещето с ужасяваща яснота. Мисли за полка си, в който при всяко завръщане от бойната линия има с десет на сто по-малко хора, за големите жестоки изпитания, които е имало и ще има, и за болестите, и за изтощението.

Той става, разкършва се, за да се освободи от онова, което е било, и от онова, което ще бъде. И отново се озовава сред ледения метен от вятъра мрак, сред безредно разпръснатите хора, които чакат на тъмно да дойде вечерта, отново се озовава в настоящето и пак започва да трепери.

Прави две крачки с дългите си крака и се натъква на една група, в която, за да се разсеят и утешат, хората говорят за ядене.

— По нашенско — разправя един — месят огромни хлябове, кръгли и големи като колела, представяш ли си?

И човекът широко и радостно отваря очи, за да види хлябовете, които месят в родното му село.

— У нас — намесва се клетият южняк — празничните обеди толкова дълго се проточват, че хлябът, който в началото е пресен, накрая става корав!

— А едно тънко винце пък става… Ще речеш, нищо не е това нашенско винце, ама, братче, най-малко петнайсет градуса има!

Тогава Фуйад разказва за едно толкова червено, почти лилаво вино, създадено сякаш, за да се разрежда с вода.

— Ние пък — казва един от Беарн — си пием жюрансонско, ама истинско, не от онова, дето се продава за жюрансонско, пък го носят от Париж. Имам един познат, дето го произвежда.

— Да дойдеш по нашенско — казва Фуйад, — аз имам у дома мискетови всякакъв сорт, всички видове червено, също като мостри копринени платове. Цял месец да седиш, всеки ден различно ще пиеш, батинка.

— Ей, че гуляй ще бъде!… — казва признателно войникът.

И при спомените за виното, в които се потопява и от които го лъхва сияйната чеснова миризма на далечната му домашна трапеза, Фуйад започва да се вълнува. И парите на гъстото червено вино, на различните сладки десертни вина се качват в главата му, въпреки че в хамбара нестихващо бушува тъжна буря.

Изведнъж се сеща, че в селото, където сме на почивка, има един кръчмар от Безие. Маняк му бе казал: „Я ми ела тия дни на гости, друже, ще пием тамошно вино, дявол да го вземе! Имам няколко бутилки, дето капата ще ти хвръкне.“

Изведнъж тази възможност заслепява Фуйад, По цялото му тяло минава сладостна тръпка, сякаш е намерил пътя си… Да пийне южно вино, и то вино точно от родния си край, да пие до насита… Колко хубаво ще бъде да види отново света в розово, па макар и за един ден! Точно така, той има нужда от едно, мечтае да се напие.

Незабавно напуска другарите си, за да отиде още сега в кръчмата на Маняк.

Но на излизане при входа се сблъсква с ефрейтора Броайе, който търчи по улиците като вестникарче и крещи на всяка врата:

— На рапорт!

Ротата се събира и се строява в каре на глинестия хълм, където походната кухня дими в дъжда.

„Ще ида да пия след рапорта“ — казва си Фуйад.

И погълнат от тази мисъл, той разсеяно слуша, докато четат рапорта. Но колкото и да е разсеян, чува, когато началството прочита „Абсолютно се забранява излизането преди седемнадесет и след двадесет часа“, чува и капитана, който, без да обръща внимание на раздвижването сред заобикалящите го войници, пояснява заповедта, пратена отгоре: