Анри Барбюс - Огънят

Но тези места са редовно под страшен обстрел. Откакто са се оттеглили, германците непрекъснато ги бомбардират с огромни снаряди, които от време на време изтрещяват и ни разтърсват в нашето подземие и ту тук, ту там под насипа виждаме големите черни гейзери от земя, отломки и отвесни облаци дим, високи като черкви. Защо ли бомбардират Суше? Никой не знае. В селото, минавало вече няколко пъти от ръце в ръце и за което са се водили толкова настървени боеве, не е останал никой, няма вече нищо.

Тази сутрин наистина ни обгръща гъста мъгла и под прикритието на голямото було, което небето е метнало върху земята, бихме могли да опитаме… Поне сме сигурни, че няма да ни видят. Мъглата херметически запушва усъвършенствуваната ретина на балона, който трябва да е някъде горе, обвит като в памук и спуска лека, но непроницаема преграда между нашите линии и наблюдателниците, в Лан и Анже, откъдето дебне врагът.

— Дадено — казвам на Потерло.

Осведомяваме подофицера Барт, той кимва с глава и спуска клепачи, за да ни покаже, че ще си затвори очите.

Двамата се измъкваме от окопа и се озоваваме на пътя за Бетюн.

За пръв път вървя по него денем. Виждали сме само отдалеч този ужасен път, по който толкова често сме минавали, пресичали сме го на пребежки в мрака, под свистенето на куршумите.

— Идваш ли, братче?

След няколко крачки Потерло спира насред пътя, където гъстата като памук мъгла се точи на дълги вълма, и застава ококорил сините като небето очи, отворил червената си уста.

— Еех! Ех, ех!… — шепне той.

Обръщам се към него. Той ми сочи пътя и клати глава:

— Той е. Дявол да го вземе, той е!… Това място на пътя дето сме сега, така го познавам, че като си затворя очите, го виждам точно каквото си е и даже то само ми се явява. Страшно е, братче, че сега го виждам такъв. Хубав път беше, с дървета от двете страни… А сега на какво е заприличал? Погледни, като умрял и толкова тъжен, тъжен… Гледай тия два окопа отстрани край целия път, до него, виж изтърбушения паваж с ями от снаряди, измъкнатите от корен дървета, срязани, опърлени, натрошени на трески, разхвърляни навсякъде, пробити от куршуми. На, погледни — същинска цедка. Ех, братче, братче, представа си нямаш колко е обезобразен тоя път!

Той върви и с всяка измината крачка смайването му расте.

Наистина неописуем е този път, от двете страни на който са се стаили и са се укрепили две армии и кръстосват ударите си от година и половина. Над този оспорван път минават само куршуми и снаряди; те са го набраздили, изтърбушили и преобърнали до основи. Превърнали са го в прокълнато място, обезцветено, издрано, състарено, зловещо и величествено.

— Да знаеш само какъв път беше по-рано! Чист, равен — казва Потерло. — Всички дървета си бяха на мястото, цветен като пеперуда и по него винаги ще срещнеш някой, винаги ще те поздрави с добър ден, като мине: старица, полюляваща се с две кошници, или пък хора с каруца си говорят високо, а ризите им се издуват като балони от ветреца. Ех! Колко щастливо си живеехме на времето!

Той пристъпва към брега на реката от мъгла, която тече по коритото на пътя към дъното на окопите. Навежда се и се спира пред някакви купчинки, върху които личат кръстове — гробове, вградени тук-таме в стената от мъгла, като кръстен път в църква.

Повиквам го. Никога няма да стигнем, ако вървим така, като на процесия. Да вървим!

Приближаваме до една долчинка — аз напред, Потерло след мене, с глава, изпълнена с тежки мисли; той напразно се опитва да докосне с поглед родните места. Тук пътят е в ниското — една височинка го прикрива откъм север. Това закътано място не е съвсем пусто.

По изоставената, мръсна болна земя са наредени мъртъвци. Тук ги струпват нощем, когато почистват окопите или равнината. Те чакат — някои от доста време — да бъдат пренесени по тъмно в гробищата в тила.

Тихо се приближаваме до тях. Те са наблъскани един до друг — всеки застанал в различна предсмъртна поза. Лицата на някои са полумухлясали, кожата е като ръждясала — жълта, с черни точки. Много са съвсем почернели, като намазани с катран, с подпухнали огромни устни: негърски глави, като надути балони. Между две тела се подава, неизвестно от кое, отрязана китка, от която виси топка нишки.

Други приличат на безформени мръсни какавиди, от които стърчат неопределими предмети от екипировка или парчета кости. По-нататък се виждат части на някакъв труп — в такова състояние са го намерили, — пренесени в телена носилка, окачена на двата края на тояга. Като топка са го носили в този метален хамак и така са го оставили. Не може да се различи къде е горната, къде е долната част на тялото; в купчината, която образува, можеш да разпознаеш само зиналия джоб на панталона. Някакво насекомо изпълзява от него, после пак се прибира.