Анри Барбюс - Огънят

Около труповете бавно прехвърчат писма, които са се пръснали от джобовете, от паласките, докато са полагали мъртъвците на земята. Навеждам се и чета върху едно от тези бели листчета, които потръпват от ветреца, но калта ги задържа: „Мили ми Анри, колко хубаво е времето за твоя имен ден!“ Човекът лежи по корем; кръстът му е прорязан от едното до другото бедро от дълбока бразда; главата му е полуизвърната; вижда се празното око, а по слепоочието, бузата и врата е поникнало нещо като зелен мъх.

Отблъскваща воня пълзи заедно с вятъра край тези мъртъвци и край съседната купчина от брезенти или дрехи — нещо като изцапан плат, втвърден от засъхнала кръв, черен от обгарянето на снаряди, корав, землист и прогнил, а по всичко това вече пъпли жив слой червеи. Неприятна гледка. Споглеждаме се, клатим глави, не смеем да споделим, че мирише отвратително. И въпреки това не бързаме да се отдалечим.

Ето че в мъглата изникват прегърбени хора — носят нещо. Това са опълченци с носилки, натоварени с нов труп. Вървят, пъшкат, потят се и старите им загорели и потни лица са сгърчени от напрежение. Да носиш само с един другар носилка през ходовете, когато има кал, е почти нечовешки труд.

Те оставят мъртвеца, облечен в нови дрехи.

— Дето се казва, вчера още беше на крака — изрича един от носачите. — Има-няма два часа, откакто го удари куршум в главата, щото искаше да отиде да прибере една швабска пушка в полето. В сряда щеше да си ходи в отпуска, та искаше да занесе пушката у дома си. Ефрейтор от четиристотин и пети полк, четиринадесети набор. Добро момче.

Санитарят ни го показва, повдига носната кърпичка, която покрива лицето — съвсем млад човек, сякаш заспал, само очите разкривени, бузите — восъчни, а по ноздрите и устата — розова пяна.

Този мъртвец като че ли внася чиста нотка сред купчината трупове, той е още гъвкав, навежда глава встрани, като го движат, сякаш иска да се настани по-удобно, и създава детската илюзия, че е по-малко мъртъв от другите. Той е по-малко обезобразен и затова сякаш е по-вълнуващ, по-близък, по-свързан с онези, които го гледат. Пред цялата тая купчина унищожени същества бихме могли да кажем само: „Клетото момче!“

Отново поемаме по пътя, който оттук започва да се спуска на юг към долината, където се намира Суше. Сред бялата мъгла пътят под краката ни изглежда като ужасна долина на скръбта. Купчини останки, парчета, мръсотии се трупат по изтощения гръбнак на паважа и по тинестите краища на пътя, така че вече мъчно можеш да различиш нещо. Дърветата покриват земята, от която са били изтръгнати разпокъсаните им коренища. Насипите са свлечени или разровени от снаряди. От двете страни на пътя, където стърчат само кръстове на гробове — окопи, двадесет пъти копани и запълвани, ями, проходи над ямите, леси над трапища.

Колкото повече напредваме, толкова повече всичко наоколо ни се струва преобърнато, страшно, пълно с гнилоч, вони на разруха. Вървим по паваж от парчета снаряди. На всяка крачка политаме, сякаш стъпваме в клопки, препъваме се в изпочупени оръжия, разбити кухненски съдове, бидони, плочи, шевни машини, навити електрически жици. Парчета германска и френска екипировка в обвивка от засъхнала кал, неокачествими купища дрехи, облепени с червеникавокафяв клей. При това трябва да внимаваме с неизбухналите мини — върховете им стърчат навсякъде или пък се виждат дъната, страните им, боядисани в червено, синьо, кафяво.

— Това тук е било швабски окоп, накрая са го напуснали.

Окопът на места е запълнен, другаде — пресечен от ями от снаряд. Торбите с пръст са разкъсани, изтърбушени, съборени, изпразнени, някои се веят на вятъра, подпорните дървета са се пречупили и стърчат на всички страни. Укритията догоре са пълни с пръст и с още нещо, което не се вижда добре. Сякаш премазано, разширено тинесто, полуизсъхнало корито на река, от което водата се е оттеглила и хората са го изоставили. На едно място окопът наистина е изравнен от оръдията. Разширеният трап се прекъсва и се превръща в поле с прясно преобърната пръст, образувано от симетрично издълбани надлъж и на шир дупки.

Показвам на Потерло това необикновено поле, по което сякаш е минал гигантски плуг. Но той цял е обсебен от мисълта за промяната в пейзажа.

Изненадано ми сочи с пръст едно място в равнината, сякаш се събужда от сън:

— „Червената кръчма“!

Пред нас е равно поле, покрито с натрошени тухли.

— Ами това какво е?

Крайпътен камък. Не, не е камък. Това е глава, черна, потъмняла, излъскана глава. Устата е изкривена, а от двете и страни стърчат мустаци — голяма обгоряла котешка глава. Под нея е заровен прав трупът на германец.